Дрямката на Калмука


Ханът на Сарандовица в Антимово не беше само на кръстопът, а на едно място, дето се пресичаха много пътища. И есенно време, когато от цяла Добруджа тръгваха кервани подир кервани коля към Балчишката скеля и към водениците в Ватова, нямаше през де другаде да минат, освен през Антимово, край хана на Сарандовица. Тогава тук започваха весели дни. Вън всякога можеха да се видят разпрегнати коля и докато прегладнелите коне дремеха под чуловете си-в хана свиреха гайди, чуваха се провиквания, а от време на време дюшемето захващаше да бумти, като че се продънваше под юнашката ръченица. Влезеше ли човек вътре, виждаше от пода до тавана да плува синя мъгла от цигари, а сред нея - калпаци, обърнати кожуси и мустакати, опалени от слънцето и от вятъра лица. Всички гълчаха и ако и да имаше и седнали, повечето стояха прави, с чаша вино в едната ръка и с камшик в другата - уж все готови да си ходят.

А зад тезгяха, сред пушека и мъглата на печените наденици, стоеше Сарандовица, снажна, мъжествена, хубава и в напредналата си възраст, със завити около ръченика си коси и със запретнати ръкави. Тя наливаше вино, приготвяше закуски, командуваше слугите и макар да беше претрупана с толкоз работа, пак сварваше да отвърне на някоя подхвърлена отдалеч шега, да се усмихне, дето трябва, да посрещне и изпрати гостите си с по някоя добра дума.

В кьошето до тезгяха пък, чужд на всичката тая глъчка, полегнал върху масата или отхвърлил глава назад тъй, че бялата му брада стърчеше напреки във въздуха, дремеше Калмука...

Тъй бях запомнил аз Антимовския хан. Чак до късно през есента, докато времето беше хубаво и пътищата сухи, ханът се пълнеше с хора и веселбите продължаваха непрекъснато. Старото вино се изпиваше и започваха вече да идат колата на преславските винари, които носеха големи бомби с непрекипяло вино, с душници от тръстика и с възглавници от сух папур.

Ето това време беше най-приятното за нас с дяда Гена. Приятелството и спомените ни бяха свързани най-вече с него и с Антимовския хан.

Дядо Гено беше близо седемдесетгодишен човек, но въпреки голямата разлика във възрастта ни, ние бяхме големи приятели; между другото и затова, защото и неговото, и моето положение в къщи беше едно и също. И той, и аз, можеше да се каже, бяхме донейде излишни хора. Аз се опитвах понякога да работя на хармана, но не ми спореше, не издържах и подгонен от шегите и подигравките на ония, които нито ги беше еня от жаравата, що сипеше слънцето, нито пък им ставаха пришки на ръцете от ябата и от греблото, бягах назад при книгите си, а когато ми омръзваха и те, отивах в кафенето на Алекси и сядах под сянката на салкъмите.

Тук или намирах вече дяда Гена, или след малко той ме намираше. Дохаждаше обикновено сърдит, току-що се карал със синовете си, които, както казваше той, не искали да го слушат. А всъщност синовете му, вече възрастни мъже, широкоплещести исполини, които, колкото работата биваше по-тежка, толкоз с по-голямо настървение се нахвърляха върху нея, не че не искаха, а нямаше защо да слушат стареца. Дядо Гено не харесваше нещо, настояваше да се направи инак, но като виждаше, че всеки работи, както си знае, и само се подсмива под мустак, кипваше, нахокваше хубаво оня, който му се случеше пред очи, напущаше хармана и дохождаше при мене под сянката на салкъмите, "Чуден свят се навъдил! - говореше той, още развълнуван, като смъркаше емфе от тенекиената си кутийка. - Ти му говориш едно, то - друго!" Аз изслушвах търпеливо оплакванията му, давах му право във всичко и моето съчувствие, наедно с емфето, успокояваше малко по малко дяда Гена. Тогава ние оставяхме настрана катадневните злоби, заговорвахме за големи работи, за политика и за световните събития, а тъй като дядо Гено четеше Вечния календар, говорехме понякога за зодиите и за предсказанията на прочутия Казамия.

Но дошло беше време да се ходи на скеля и затуй сянката на салкъмите и астрологията не ни задоволяваха вече. Ние видяхме да се измъкват първите натоварени кола по балчишкия път и, като закъснели жерави, усетихме страшно нетърпение и мъка. Влечеше ни скитничеството по пътищата и повече не можехме да стоим. Защото все пак ние не бяхме съвсем излишни с дяда Гена и ако някои работи ни се отказваха или не можехме да ги вършим, имаше една, която се предоставяше напълно на нас: да отиваме на скеля в Балчик. Това време беше дошло вече, а наедно с него - и нашият ред. И в срещите си под сянката на салкъмите през последните два-три деня ние не говорихме за никоя зодия, не споменахме нито веднъж името на Казамия. Говорехме само за предстоящия път, определяхме деня и часа на тръгването, не пропущахме и най-малките дреболии. А наедно с това ние си припомвахме за предишните си пътувания и твърде често говорехме за Антимовския хан.

Най-после уреченият ден дохожда и вие тръгваме. Колата са препълнени с жито, пристегнато в козините джебелници, зад нас е хвърлен по чувал със слама, ние поемаме юздите, охранените коне бодро поемат пътя, а от голямата тежест колата не друска и колелетата леко се поклащат настрана, но не дрънчат. Тръгваме на заход слънце, тъй като дългия път трябва да минем през нощта, да бъдем рано сутринта на скелята и още същия ден да можем да потеглим назад. Пред нас се точи бялата ивица на пътя; където има малка урва, слизаме и си приказваме с дяда Гена. После пак се качваме. Започва да се свечерява, стърнищата и кукурузите тънат в здрач, не виждаме ни хора, ни добитък и само в някоя угар стърчи неподвижният силует на някой грамаден орел.

Вървим още дълго време, всеки стои на колата си и. мълчи. Не се виждаме един други, не виждаме нищо и наоколо - тъмно е и полето се затваря около нас в черен кръг, над който свети небето, осеяно със звезди. Близо към полунощ, когато умора наляга конете и нас, изведнъж ниско под звездите, които постоянно притеглят погледите ни, виждаме познати очертания на дървета - големи черни кълба, под които слабо се белеят къщи. А малко след това, в тъмнината светват редица осветени прозорци и широко разтворена врата, от която излиза сноп светлина и залива мегдана. Това е Антимовският хан. Ние спираме и разпрягаме, конете захрупват ечмяната слама и щом обърнем стъпките си към хана и зачуем гласа на Сарандовица, тъмното поле и звездите избягват сякаш далеч зад нас и в душата ни изведнъж нахлува сладостта на почивката.

Ненавикнали на светлината, ние се спираме с дяда Гена на прага и оглеждаме кръчмата. Тоя път имаше малко хора. Щом ни забеляза, Сарандовица подигна очите си от тезгяха и весело се поздрави с дяда Гена. Веднага тя пак се залиса в работата си, но след малко, когато ние с дяда Гена бяхме вече седнали на една близка маса, тя излезе от тезгяха, спря се сред кръчмата и като тури запретнатите си ръце на кръста и се усмихна с оная усмивка, която веднага се появяваше на лицето й, щом поискаше, каза:

- Е, дядо Гено! Сега вече пред всички мога да кажа, че познаваш. Каза, че таз година ще има берекет, и ей на, сбъдна ти се думата. Такъв берекет рядко е имало. Ама как позна, я кажи!

- Знаци имаше! - каза дядо Гено, малко възгордян от хвалбата, и смръкна емфе. - Знаци имаше! Естеството дава знаци, стига само човек да ги види и да ги проумее.

- Аз не съм видяла нищо. Какви знаци е имало?

- А големите дъждове по Спасовден? Таквиз дъждове бяха, че овчарите разправяха, че уж били видели една нощ да пада от облаците огнен змей. Ама хайде да оставим туй, може да е било змей, може да е било светкавица, а птичетата, птичетата, дето се появиха на другия ден! Колко много бяха, на облаци, на облаци, небето почерня. И все на тая страна вървяха, отдето изгрява слънцето...

- Наистина - каза Сарандовица ниско, като че си спомваше нещо. - Тия птичета ги видяхме и ние. Е, че какво пък от туй - птичета, като птичета.

Дядо Гено се усмихна съжалително, потърси емфе-то си и каза:

- Сарандовице, чуеш ли какво ще ти река: не си глупава жена, ама нито знаеш какво нещо е зодия, нито си чувала що дума Казамия. Казваш - птичета, като птичета. Не е тъй то!

Дядо Гено, току-речи, се разсърди и кихна.

- Тия птичета - продължи той - какви бяха, колко бяха? Небето почерня. Не бяха те от тия птичета, дето всеки ден ги гледаш. А който знай и от тебе, и от мене повече, е казал: тез птичета идат от презморски земи, от островите, що са накрай света. Там живеят тия птичета, никой не ги вижда, никой не ги стига, но дигнат ли се и полетят, да знаеш, че ще има берекет, ама ще има и война...

- Приятелю Гено - обади се Калмука, който, както всякога, дремеше в кьошето до тезгяха, и с мъка разлели затворените си клепачи, - без докачение, ама ще река, че туй е, кажи го, бабини деветини. Отде ще ти познае едно птиче какво ще се случи. Берекет има, право е, а война? Война няма. Аз не съм чул да има война!

Дядо Гено веднага посегна за емфето, а това беше сигурен знак, че е разсърден. Той помълча, привидно спокоен, като че ли не искаше да удостои Калмука с отговор, но след малко каза:

- Калмук, Калмук! В това кьоше, дето спиш, остава само да спуснеш корени. И разбираш толкоз, колкото разбира едно дърво. Нямало било война. Вземи вестника и ще видиш: от два месеца вече насам Америка бие мексиканеца. Ама ти нищо не си чул. Дай ти само да дремеш в кьошето и да слушаш как пърпорят полите на буля Сарандовица...

При тия думи Калмука подигна бялата си брада и гърлесто и лениво започна да се смее. Засмя се и Сарандовица и още един човек, който, откато дойдохме, стоеше прав при тезгяха и приказваше от време на време със Сарандовица. Той беше облечен граждански, но малко опърпан, с големи жълти мустаци и малки очички, които някак гузно и глупаво примигваха. В ръката си въртеше чепат бастун, а около шията му, наместо вратовръзка, беше завързана проста червена кърпа с бели капчици.

Сарандовица се залови да тършува из чекмеджетата и да брои пари. Ние седяхме доста настрана от всички, тъй че никой не можеше да ни чуе, ако гово-рехме ниско. Дядо Гено поглеждаше към Сарандовица и ми казваше:

- Тази жена няма да остарее. Като я гледам, сякаш гледам майка й, оная, старата Сарандовица. А! лична жена, тя беше по-хубава от тая, по-сладкодумна. Паша да минеше по тоя път, трябваше да се отбие и да я види. А тая брада насреща - каза дядо Гено и посочи Калмука - тогава беше млад, но пак в него кьоше стоеше. И пазеше оная, другата Сарандовица, както пази сега и тази. Ле-е-жи, като някой пес пред овчарска колиба...

Калмука дремеше или се преструваше, че дреме. Той беше едър, кокалест човек, но отпуснат и ленив. Не знаеха дали работеше нещо, имаше ли близки, имаше ли дом. Виждаха го все тука, помагаше нещо на Сарандовица, гледаше конете, помагаше да стоварват големите бомби с вино. През всичкото останало време той си дремеше. Беше тъй отпуснат, че въпреки кралимарковската си сила, понасяше всякакви закачки и игри, които пияните си устройваха с него, като го виждаха, че дреме с вирната нагоре брада. Най-често те вземаха скритом боя от бакалницата на Сарандовица и боядисваха бялата му брада кога червено, кога зелено, кога пък на няколко цвята, като някое знаме. Калмука се събуждаше, виждаше какво беше станало с него и без да се разсърди, смееше се наедно с зсички.

Превали вече полунощ. Селяните, които бяха приказвали настрана, станаха, разплатиха се и си излязоха. Калмука дремеше. Не си отиваше и човекът с жълтите мустаци. Той все говореше нещо на Сарандовица, но тя, записана в сметките си, само поначумерваше лицето си и махваше с ръка, за да не й пречи.

Една малка вратичка се отвори отстрана и в кръчмата влезе висока и стройна мома. Голямата прилика между нея и Сарандовица изведнъж се хвърляше в очи, само че тая беше по-тънка, по-пъргава - в разцвета на оная красота, чиято сетна съблазън загасваше вече у другата, старата Сарандовица. -Тя хвърли бегъл поглед към нас и зашепна нещо на ухото на Сарандовица. И на нея тя направи същия сърдит знак с ръка, но момата още веднъж и по-настойчиво й зашепна. Тогаз Сарандовица прибра парите и ядосана, със стиснати устни и бързи крачки излезе през малката вратичка. Момата донесе виното, което бяхме поръчали. Тя вървеше с лека и плавна походка, усмихваше се, очите й се заливаха с блясък. Като чу стъпките й, Калмука поотвори очите си и веднага пак ги затвори. А върху лицето на непознатия се яви не весела, а тъжна и срамежлива усмивка, жълтите му мустаци стърчаха нагоре и всеки път, когато момата минаваше край него, той й пошепваше нещо. Тя не му отговори ни веднъж. Но беше все тъй усмихната, както беше дошла.

Сарандовица се върна и се залови за сметките си. В същия час дъщеря й си отиде и когато малката вратичка се захлопна зад нея, непознатият тъй си и остана загледан нататък, гърбом към нас. Върховете на мустаците му стърчаха отстрани и бастунът му нервно чукаше по разкривените му обуща.

Без да ми продума, дядо Гено ме погледна и се поусмихна. Калмука дремеше.

- Е, време е вече да спим - каза по едно време Сарандовица. - Баташки - обърна се тя към човека с жълтите мустаци, - защо стоиш още, път те чака. Хайде тръгвай си, ще те изядат вълците.

Непознатият се обърна към нас и се усмихна. Малките му очички лъщяха, лицето му беше се зачервило. Ние също станахме. Изведнъж непознатият тръгна с бързи крачки, извика лека нощ от вратите и се изгуби в тъмнината. Сарандовица погледна към него, намръщи лице и презрително се усмихна.

- Кой е тоя човек? - попита дядо Гено. -

- Холан, остави се - кипна изведнъж Сарандовица, - изправил се насреща ми като свещ, бърка ми на работата. Кой е, питаш - учител е тука, в Сърнино.

- Май като че иска да ти стане зет... И не е лош, учен човек е.

Сарандовица излезе от тезгяха, тури ръце на кръста си и сепнато заговори, като че се караше някому:

- Може да е учен, може да е от злато направен -мене не ми трябва. Нямам дъщеря за женене, не й е той прилика. Чуй ме, дядо Гено, аз съм кръчмарска дъщеря - и дъщеря ми ще бъде кръчмарка. Тоя имот го имам от майка си, на нея ще го оставя. Ако не тече - капе, все ще може да изхрани една челяд. Моят зет трябва да знае да върже престилка и да стои ей там, на тезгяха. И човек да е...

- Ами тоя не е ли човек?

- Човек е, но е станал за смях на всички. Казват, че имал бил пари, да му опустеят парите, когато една риза като хората не туря на гърба си. Па и знаеш ли що? - Не е май и с ума си. Празна е тая! - каза Сарандовица и почука с пръст по главата си.

- За даскала ли приказвате? - обади се Калмука, който беше се събудил и изправил до нас. - Смешен е той, и стипца, дето се вика, косъма надве цепи. Оная година, на Ивановден, срещат го ергенята и - обичай я! - искат да го къпят. Бе, човече, дай там някоя пара и се отърви, не - като замахне с бастуна - тоя по рамо, оня по ръка... Че като се скепцват, та в реката. Замръзнала беше, направиха дупка в леда и там го потопиха. Замръзнали му бяха мустаците, като миши опашки...

Той се прозина, разкърши грамадните си ръце и макар че доскоро беше онемял, каза:

- Сладко си поприказвахме тази вечер. Хайде лека нощ!

Излязохме и ние с дяда Гена. Из селото пропяха петли. Конете се бяха укротили и, с отпуснати глави, дремеха. Ние сритваме сламата отпреде им и те отново захрупват. Аз се качвам на колата, защото винаги си лягах там, но дядо Гено, макар че беше поклонник на Казамия и обичаше да наблюдава звездите, предпочиташе да прави това от земята. "Аз съм стар - казваше той, - може да се обърна и да падна" - и си лягаше до колелото.

- Чу ли какво ти рекох? - викваше ми след малко той отдолу. - Като изгрее Зорницата, да ме събудиш. Зорницата, а не Керванджийката. Тя е друга звезда и изгрява много рано...

Но тия съвети аз помнех още от миналата година и безпогрешно разпознавах коя звезда е Керванджийката и коя Зорницата. Не ми се спеше, пък и никога по-рано не бях заспивал през тия нощи. Сарандовица беше затворила хана, голямото здание с високи каменни дувари, като на крепост, утихна и потъмня. Само там, дето ханджийката живееше с дъщеря си, светеха още два прозореца. Върху белите пердета играеха сенки. Виждах профила на лице, две ръце се издигнаха, сключени на обръч, и върху обтегнатото платно ясно се изрисуваха буйните талази на разпусната коса. Сянката трепна, разля се, светлината изведнъж угасна.

Мина се доста време след това. Наблизо в тъмнината зашумоля нещо по сламата, запукаха съчки. Обърнах се: един човек се отделяше из мрака до оградата, дето навярно беше се таил досега. В слабата дрезгавина на звездите видях, че лъсна бастун, съзрях и острия край на един мустак. Познах учителя, който си отиваше.

Отпосле минавахме много често с дяда Гена през Антимовския хан. Срещахме там най-различни хора, бивахме свидетели на всякакви случки Но две неща си оставаха постоянни и неизменни в хана: винаги заварвахме там учителя от Сърнино, който уж приказваше със Сарандовица, а всъщност изпод око дебнеше кога ще се отвори малката вратичка - и Калмука, който дремеше в кьошето си.

Но съвсем неочаквано настъпи промяна. Един ден ние видяхме, че на мястото на Сарандовица работи непознат някакъв момък. Чудно ни се виждаше, че яката и припряна ханджийка, която можеше да излезе наглава и с най-тежката работа, е поискала да я отмени друг, толкоз повече че по-дребни слуги имаше доста. Сарандовица пак стоеше на тезгяха, но не похващаше нищо, а само строго и със стиснати устни следеше работата на момъка. А той беше сръчен и пъргав, всичко му идеше отръки, всичко вършеше хубаво и чисто. И преди да се разбере дали Сарандовица е доволна, или не от него, момъкът успя да спечели сърцата на всички. Той беше рус, хубавеляк, еднакво благ и внимателен с всички. Казваше се Захария, но кой знае кой беше го нарекъл Захарчо. Това галено и подсладено име до немай-къде му прилягаше. Когато от всички страни взе да се чува това име, Сарандовица започна да се усмихва. И тая жена, която беше способна и на гневни избухвания, и на голяма нежност, започна да се отнася към Захарча като към син. "Захарчо - говореше тя, - я поеми това! Захарчо, виж какво искат там!" А в същото време из разни кътове на кръчмата безброй гласове повтаряха едни след други: "Захарчо, Захарчо!"

Още преди тая промяна да стигне дотук, учителят напусна мястото си. Той никога не отиваше вече при тезгяха, нито приказваше със Сарандовица. Сядаше някъде настрана, ровеше с бастуна рошавите си мустаци и гледаше пред себе си.

Захарчо успяваше все повече и повече. Между пътниците започна да се говори, че Сарандовида смятала да го прави зет, той щял да се годи или бил годен вече за дъщеря й. Учителят започна да пие. И макар по-рано нищо друго да не беше турял в устата си, освен кафе или чай, сега, като всеки новообърнат, пиеше със страст, и то само ракия. В хана можеше да става каквото си ще, той не обръщаше внимание на нищо. Не поглеждаше вече нито Сарандовица, нито Захарча, когото по-рано следеше с някаква злъчна и пресилена усмивка. Но когато откъм малката вратичка се зачуеше познатият звънлив глас и мило позоваваше: "Захарчо, я ела какво ще ти кажа!" - учителят изведнъж трепваше, правеше явно усилие да се не обърне и докато в настъпилата тишина чувствуваше как от всички маси погледите се насочват нататък, сам той по-упорито и по-намръщено гледаше в земята, напълваше си чашата догоре и я изпиваше на един път.

Той стоеше до късно и си отиваше последен, без да каже сбогом или лека нощ. Понякога, излязъл преди малко, той се връщаше пак, постояваше някое време и пак излизаше. Имаше вид на човек, който търси нещо изгубено и тъй е отчаян, че след малко ще отиде и ще се самоубие. Беше отслабнал, нехаен в облеклото си, мустаците му не бяха завити, както по-рано, а висяха надолу.

- Този човек не ми се харесва твърде - каза веднъж дядо Гено на Сарандовица, - много взе да пие.

- Много. И все ракия пие. Захарчо - викна тя сърдито, - колко пъти съм ти казала да не му даваш вече!

Захарчо се усмихна благо и, без всяко угризение на съвестта си, каза:

- Как да не му давам, когато иска. И плаща си човекът.

- Страх ме е да не направи нещо - каза пак дядо Гено.

- Какво ще направи? - солна се Сарандовица уж безгрижно, но в гласа й прозвуча тревога.

- Умният човек няма да направи нищо, но тоя май не е с ума си.

Сарандовица не отговори веднага. Настъпи доста длъжко мълчание и това накара Калмука да отвори клепачите си. Сарандовица него и гледаше и аз видях как тя бързо и предпазливо му направи знак с очи. Калмука скочи като ужилен, погледна към мястото, дето преди малко беше стоял учителят, събра полите на ямурлука си и излезе бързо навън. Сарандовица погледна към Захарча и почака, докато и той слезе в избата, където отиваше по работата си.

- Какво може да направи? - подзе Сарандовица. - Ама право казваш, не е твърде с ума си и аз затуй съм турила Калмука да го следи. И какво съм му крива! Искал бил дъщеря ми. Добре, но тя не го иска, насила хубост не става. Виж, това момче, Захарчо, харесвам го и аз, иска го и тя; човек не е ябълка, да я разрежеш и да видиш каква е, но все пак - какъвто й е късметя. Тъй съм го намислила аз, тъй и ще бъде. Лека нощ!

Ние излизаме и се прибираме на колата.

- Слушай! - вика ми отдолу дядо Гено, - когато изгрее Зорницата, да ме събудиш. Ама хубаво гледай, да не вземеш Керванджийката за Зорницата!

Аз не го и слушам, а гледам осветения прозорец насреща. По белите пердета играят съблазнителни очертания. Лампата угасна и там и аз се загледах из мрака, да видя не ще ли се появи отнейде сянката на учителя. След малко наистина се зачуха стъпки и един грамаден силует израсна сред мрака. Това беше Калмука, който обикаляше около хана.

 


*


 

Росеше дъжд едия ден, студеният горняк брулеше лицата ни и ние бързахме да стигнем Антимовския хан и да се постоплим. Когато бяхме вече там и снемахме гуглите на ямурлуците от лицата си, видяхме, че бяха се спрели много повече кола от всеки друг път, но хората стояха отвън и събрани на купчини, приказваха нещо оживено. Вратите на хана бяха.затворени.

- Какво има? - питаме първия, който ни се случи пред очи.

- Хм... тя станала една работа, ама остави я!

- Какво има? Какво е станало?

- Бе оня даскалът от Сърнино, Баташки ли е, какъв е, да вземе да застреля дъщерята на Сарандовица, че след туй пък убил и себе си.

Ние гледаме изумени и не вярваме на ушите си. Най-после слизаме, оставяме конете и с камшиците си в ръце, както другите, намесваме се в тълпата, която е най-гъста близо до къщата на Сарандовица. Около нас гъмжило и глъчка, ние даваме ухо ту тук, ту там, случваме едного, който се показваше като очевидец, и изслушваме страшната история от начало до край.

В същия ден, в който бяхме минали на отиване оттука, учителят дошел пак, но не влязъл в хана, а отишел в къщата на Сарандовица. Казваха, че той направо повторил предложението си, което толкова пъти правил по-рано. Бил много възбуден и за да не го дразнят повече, опитали се да го успокоят, като казали, че ще си помислят. Други пък казваха, че Сарандовица без забикалки му казала, че дъщеря й е вече сгодена. Той поискал кафе и Сарандовица отишла в хана. Тогава учителят заключва вратата след нея и насочва револвера си срещу дъщерята. Дали прозорецът е бил отворен, или пък в уплахата и в отчаянието си тя го е отворила, не се знае, но тя вече се прехвърляла през него, когато учителят стреля, и тя пада вън на земята. Убиецът надникнал през прозореца - имаше един, който казваше, че го бил видял тази минута - и като се уверил, че тя е вече мъртва, връща се назад и с един куршум в слепите очи туря край и на себе си. Той лежеше сега вътре в тая стая - прозорецът беше отворен, вятърът раздипляше бялото перде и отвътре поглеждаше зловещ и страховит мрак. Селяни с кремъклии пушки стояха на караул при вратата и около къщата. Под прозореца върху камъните на калдъръма се червенееше разляна кръв.

Сарандовица я нямаше. Дъщеря й, която всички окайваха, беше само ранена и веднага бяха я занесли в града. Около хана се щураше сега Калмука. Той беше се променил много. Страшното сътресение беше пробудило всичката му скрита сила, той прибираше едно-друго, подигаше сам невероятни тежести, мълчеше и не приказваше с никого. Казаха, че когато Сарандовица отишла да прави кафе на учителя, пратила него да отиде в къщи. Калмука стигнал късно. Но той разбил вратата, скочил през прозореца, грабнал на ръце ранената и я понесъл като дете към хана.

Дъждът росеше още. Един по един селяните се качваха на колата си и заминаваха, за да отнесат страшната мълва навсякъде. Тръгнахме си и ние с дяда Гена.

Няколко дни по-късно ние намерихме Сарандовица в хана, а след две-три седмици върна се и дъщеря й. Разбира се, по бледното й и малко измъчено лице още се познаваше премеждието, което беше прекарала. Но походката й беше все тъй плавна и лека и все тъй весело се усмихваше, както по-рано. Тя отваряше малката вратичка и оттам викаше: "Захари, я ела какво ще ти кажа!"

Оня, другия, го нямаше вече. Споменаваха го, колкото да се посмеят и да се пошегуват. А той и след смъртта си беше оставил нещо за смях: само тъй, както той можеше да пести, беше скътал доста пари. И тъй като нямаше нийде никого, завещал беше част на черквата, част на училището, а всичко останало на Сарандовица - утеха зарад дъщеря й, която той беше решил да убие. Завещанието бяха намерили в джоба му и около това ставаха сега всички шеги.

- Не можа да вземе момичето - смееха се селяните, - остави й поне зестра!

- Истина ли е? - попита веднъж дядо Гено Сарандовица.

Бяхме, както често се случваше, сами и тя не скри истината от нас.

- И ти взе тия пари?

- Как да не ги взема, дядо Гено? Завещанието си е редовно и законно. Пък и питаш ли ме колко ми струва цялата таз работа? Остави страха и мъката, ами ханът ми три дни стоя затворен. А по доктори, по лекове... Защо да ги не взема? Най-после, тъй искал човекът, тъй го направил, воля му е...

Есента наближаваше своя край, времето се одъжди, пътищата се разкаляха. Ние прекратихме пътуванията си с дяда Гена и месец-два по-късно се научихме, че Сарандовица умряла съвсем неочаквано - с оная бърза смърт, която често грабва здравите и силни инак хора. И когато на другата есен ние отново минахме с дяда Гена през Антимовския хан, видяхме да стои на тезгяха младата Сарандовица, жената на Захарча. Снажна, каквато беше майка й, понапълняла и като че ли още по-разхубавяла, тя работеше сръчно, пъргаво, като че отдавна беше навикнала на тоя труд. Ханът се пълнеше пак с хора, може би повече, отколкото по-рано, веселбите започваха.

А в кьошето до тезгяха, загърнат в ямурлука си, дремеше Калмука.

 

Баща и син


Матаке от Преселци, един от най-богатите селяни по тия места, се връщаше от Балчик, дето беше ходил на скеля. Като навлезе в къра и зад него се скриха и морето, тъмно като облак, и градът с белите си като вар баири, той свали калпака си, за да го лъхне ведрината, и въздъхна издълбоко, като че снеха от шията му въже. Не обичаше той тия тесни градски улици с нажежени калдъръми, тая блъсканица и тая неразбория около мазите по крайбрежието, дето сред жегата като в пещ горяха хора и добитък. Всичко това сега беше далеч и Матаке остави конете да вървят полека, за да си отдъхне и да посъбере мислите си.

Но скоро той разбра, че и тука трябваше да внимава и да държи здраво юздите в ръцете си, защото всяка каруца, която издрънчаваше отзад и искаше да го задмине, подплашваше конете му, изведнъж те грабваха каруцата и искаха да бягат. "Виж го ти моя непрокопсаник - мислеше си Матаке, като опъваше юздите, за да спре силните коне, - ето още с какво се занимавал той - правел кушии човекът. Затуй конете са тъй наплашени!"

Лудориите на сина му бяха го накарали да развали навиците си и да дойде сам в града. Преди няколко дни син му се върна от града и като му поиска парите от продадената храна, той му каза, че го срещнали разбойници и го обрали. Хубава работа! Че есенно време, когато тръгваха хора по скеля, излизаха разбойници и ставаха обири - това беше вярно. Но Матаке се усъмни, защото видя как син му не смееше да го погледне в очите и как повече мълчи, гледа в земята и мисли. Друго имаше тука. Неведнъж Матаке беше забелязал, че когато син му товареше за скеля и сипеше пълните шиници в колата, сипеше ги все препълнени, с педя връх - жито като огън. На търговеца той даваше шиниците не с връх, а гладко изравнени с ръка. Къде отиваха тогава парите от лишното жито? Не бяха малко пари. А на Матаке не му беше толкоз за парите - пари той имаше, - а се боеше, че момъкът е тръгнал по лош път. Дървото трябваше да се изправя, докато е младо.

Матаке искаше да изпита тая работа изтънко, без да бърза. Но веднъж, като видя как син му пак изсипва препълнени шиници в колата, и то с върхове големи като никога, той се разсърди, развика се и макар да не беше се готвил за път, поиска шубата си и замина сам.

В града той нито попита на каква цена върви житото. Даде мостра на кърджията си, на Михаля, и когато изпразни колата и тегли на хана, първата му работа беше да разпита Темелка ханджията. Темелко не му каза нищо. Тогава Матаке тръгна из града по бакали, по кафенета и по търговци - навред, дето познаваха и него, и сина му. Разпитва отдалеч, предпазливо, отваря приказка за обири по пътищата, гледа, слуша: никой нищо не му каза. Не чакаше хвалби за сина си, а само хвалби чу за него. "Зарад богатството и зарад името ми - помисли си той, - всички са си плюли в устата и ме лъжат!"

Затуй, когато се върна в хана, готов да припадне от горещината, той се нахвърли пак върху Темелка.

- Бай Матаке - оправдаваше се ханджията, - кокошката пие вода и бога гледа. Мислиш ли, че зарад интерес ще зема да те лъжа? Казах ти: син ти, Матея, си гледа работата момчето. Нито съм видял нещо, нито съм чул. Къде ще ходи? Че той не се сдържа в града, щом продаде, и хайде - да го няма. Казвал съм му: "Почакай бе, Матея, нека си починат конете, има време." Той не чака, отива си...

Матаке не вярваше, но нямаше какво да каже. "Лисицата все ще влезе в клопката" - мислеше си той и беше уверен, че тук се крие друго нещо. Както си мислеше тъй, той забеляза, че е близо до Иланлъшката гора, която, макар да беше малка и рядка гора, все пак беше опасно място и тъкмо тук ставаха обирите, Матаке се поогледа, видя, че е сам, и шибна конете. Малко по малко обзе го такъв страх, че той от чисто сърце повярва, че син му е обран тук, в Иланлъшката гора. Той се успокои чак когато излезе на другия край на гората. Искаше пак да се рови и да чопли в мислите си, но беше уморен и тъй като беше сам из пътя, пусна конете полека и задряма. След малко, без да усети, заспа.

А конете продължаваха да си вървят бавно, спокойно. На едно място те се отбиха от истинския път, поеха по други настрана, но Матаке все спеше. Конете вървяха още доста време. Изведнъж колата спря и стреснат от туй, Матаке се събуди. Като всеки човек, който се пробужда от сън, той не позна де е. Видя някакво голямо здание с големи дувари, които никога не беше виждал в живота си. Конете стояха като заковани. Една млада жена го гледаше и се смееше.

- Кое е туй село? - попита Матаке и също се засмя. - Аз се обърках.

- Селото е насреща - каза жената. - Тук е ханът, Антимовският хан. Че слезни де, имаме всичко, заповядайте!

"Конете знаят пътя!" - помисли си Матаке, но бързаше да влезе в хана и не се спря на тая мисъл. Той разпрегна конете и влезе в кръчмата тежко, прилично, както отговаряше на името и богатството му. Матаке не искаше да признае, че на неговите години можеше да го примами жена, колкото и хубава да е.

В кръчмата имаше само двама-трима селяни, които се обърнаха, както седяха, и го загледаха. Зад тезгяха стоеше жената, позачервена и още усмихната. Друг едър и брадат селянин седеше на пейката до тезгяха и облегнат на стената, дремеше.

Изведнъж един от селяните, нисичък, побелял като воденичар, стана, тръгна към Матаке, като мигаше по-често с червените си клепачи.

- Бе, Матаке, бе, аркадаш, ти ли си? Добре дошел! Гледай, че как тъй!... Не ме ли познаваш? Аз съм Киро, Киро Котомана, доде не речеш. Наедно служихме, не помниш ли? - Первий набор, осма пехотна варненска дружина. Ама работа! Ела де, ела седни. Василке, я ела очисти тука.

Матаке седна при селяните.

- Знайте ли кой е тоя - заговори гордо и тържествено Киро на другарите си, - този е Матаке от Преселци. Хубаво го гледайте. Той може днес да ни купи всички ни, цяло Антимово може да купи. Има човекът, дал му господ, йоргиш, какво е Иоргиш при него! Циганин. Ама как тъй бе, Матаке, как се случи насам?

Матаке почти не го слушаше. Той гледаше ханджийката, която чистеше със запретнатите си ръце масата. Беше хубава, силна жена, с черни очи, с извити вежди, И все се усмихваше.

"Тая жена - помисли си Матаке - или се смее още, защото ме видя, че спях в каруцата, или пък аз не ще съм толкоз стар, та се заглежда тъй в мене."

Киро Котомана не го остави да мисли много:

- Е, аркадаш, кажи де, как попадна тъдява?

- Как ли, конете ме доведоха - каза Матаке и изведнъж се развесели. - Бях на скеля. Като минах Иланлъшката кория, задрямал съм. Кога са се отбили конете, кога са дошли тука - не зная. Събуждам се, гледам ей тая булка отпреде си!

Селяните се засмяха колкото се може по-високо, за да почетат гостенина. Засмя се и ханджийката.

- Конете знаят по-добре пътя от хората - каза тя. От високия смях брадатият селянин, който дремешев кьошето, се събуди, прозина се и поглади бялата си брада.

- Добрутро, Калмук! - поздрави го Котомана, макар че беше надвечер.

Калмука не погледна него, а Матаке и рече:

- Добре дошел, гостенино! - и пак поглади брадата си.

Матаке заръча вино. Киро стана по-приказлив.

- Знаеш ли какво ще ти река, Матаке, хич да не се чудиш, че конете ти те докарали тук. Онази година Димо Райнов, Драган и Павли, наши антимовчани са, ти не ги знаеш, те все с политика се занимават... Та ще ти кажа, дохождат тука, а оттук ще ходят в града. А една зима беше, един сняг до колене. Стъмни се, а те ще вървят. Стават, блъскат се из виелицата, не път виждат, не нищо. По едно време светва прозорец, мислят, че са в някое село, а то - пак Антимовския хан. Че като му ударихме един гуляй, чак до съмнало. Нали ма, Василке, нали помниш? - обърна се той към ханджийката. - Как не ще помниш, ти им правиш тия магии!

- Я мълчи, дядо Киро, магии - рече ханджийката. - Ти барем си стар и бяла глава, като твоята, магия я не хваща.

Киро намигна на Матаке, наведе се до него и му зашепна:

- Виждаш ли я? От стара коза яре е. И майка й, старата Сарандовица, и тя беше такава. Като тая беше пълна, хубава. Паша да минеше из пътя, отбиваше се да пие кафе и да я види. И тази я бива. Оженила се беше, ама мъжът й се помина. Вдовица е.

Пред хана задрънкаха каруци и спряха. Повече от петнайсет-двайсет души селяни влязоха в кръчмата. Само като ги видеше човек, можеше да познае кои отде са. Ето тия с големите калпаци и с червени антерии, мъже едри, космати. Смятат ги малко диви и ги наричат "въяци", защото говорят с "ва": "Иване ва!" "Ела ва!" Ония с черни потури, с черни елеци и къси навои - те са бабадачани. Свирепи и кавгаджии са. А тия с бозявите потури и бозяви абички са все от големите села, най-питомни, най-хитри. Всички са весели, годината е добра и джобовете им са пълни. Сега да видиш Сарандовица как тича, как шета. И как очите й лъщят, и как лицето й цъфти и се хубавее, като божур!

Весело ставаше на Матаке. Нито му минаваше на ум, нито искаше да си ходи. А когато измежду купчината въяци някой засвири кавал, Матаке съвсем се размекна, сякаш нещо го грабна и залюля. "Пари, земя, богатство - 'мислеше си той, - всичко е вятър! Каква хубава жена е наистина тая ханджийка!"

Изведнъж Матаке се изправи на целия си ръст и всички млъкнаха и го загледаха, защото още от самото начало разбраха, че тоя човек и по вида си, и по всичко е над всички други.

- Браво бе, момче! - викна Матаке на кавалджията. - Слушай, булка, дай на всички по едно от мене, кой каквото пие. Аз черпя. На всички дай!

И той седна на мястото си и никого не погледна, макар че всички гледаха него. "Матаке е, Матаке от Преселци!" - шепнеха измежду селяните. "Тоя ли бил Матаке ва? Много богат бил, а?" "Остави му парите - отговаряше шепнешката други, - човека виж какъв е... Хубав човек! Стар е, ама се държи!"

Матаке втори път почерпи и веселието още повече се засили. Започнаха хоро. Пръв заигра Котомана, после се хвана Матаке, после другите селяни, с които седеше. Матаке играеше тежко, с достойнство, както чорбаджиите играят по сватбите на синовете си. А Киро, съвсем дребен при Матаке, но много весел, пееше:


Каква ще съм, каква ще съм
при Христа Бърдукя?
Тра-ла-ла, тра-ла-ла-ла.
Тра-ла-ла, тра-ла-ла-ла-ла!

При всеки куплет от тая песен селяните, особено въяците, надаваха страшни викове. Матаке играеше, гледаше в очите на Сарандовица и се усмихваше. Тя също го гледаше и също тъй се усмихваше. Такава усмивка имаше на всяко лице. Всички гледаха Матаке: не че беше ги черпил - всеки имаше пари да плати, каквото беше пил, - а човекът им харесваше. Човекът беше с широко сърце, туй беше главното!

Дългите сенки отвън и ведрината, която нахлу през прозорците и през вратата, показваха, че се мръква. Селяните станаха да си ходят и на прощаване всеки друсаше ръката на Матаке, като на стар приятел. Сам Матаке на два пъти става, вади пари и плаща. После пак оставаше и пак черпеше.

- Наздраве, гостенино! - дигаше към него чашата си Калмука, пиеше и след туй гладеше брадата си.

Навън изгря месечина. Най-после Матаке реши да си ходи, но когато извади кесията си да плаща, нямаше пари. И както държеше отворена кесията, той погледна Сарандовица.

- Ами сега? - рече той.

- Е, какво... от такъв човек да имам да земам.

- Ще пише! Тя ще пише! - викаше Котомана. Матаке гледаше Сарандовица:

- Че познаваш ли ме?

- Познавам те ами. Познавам и Матея, нали ти е син?....

- Конете знаят пътя - обади се Киро. Матаке рече да каже нещо, но замълча. Стори му се, че кръглото лице на Сарандовица малко се изчерви. И съвсем на място или не на място, гръмна гърлестият глас на Калмука изпосред кръчмата:

- Наздраве ти, гостенино!

Матаке си замина. Качи се на каруцата и се усмихваше. Взе си сбогом и все се усмихваше.

Късно през нощта той стигна у дома си. Посрещна го Матея и немалко се зачуди, когато видя на месечината лицето на баща си и разбра, че си иде весел. Матаке слезе от каруцата, хвърли юздите в ръцете на сина си и му каза:

- Матея, знаеш ли, че обраха и мене?

- Обраха ли те! Къде? В Иланлъшката гора ли?

- Не, в Антимовския хан.

Двамата, баща и син, се изгледаха. Момъкът наведе очи, а Матаке тръгна към къщи и все се усмихваше.




Частният учител


Щом пътят отмина края на лозята, изви между двете старовремски могили и заслиза надолу, пред очите на Палазова се откри цялото Антимово, разхвърляно, пъстро, полузатулено от овошки, насечено от белите линии на каменните огради. Тук-таме се виждаха жени в червени сукмани да ходят из дворищата, селяни бавно вървяха из улиците, по мегданите играеха деца. Палазов си помисли, че ако той тъй ясно ги вижда, навярно и те го виждат оттам, познават кой е тоя човек, който слиза откъм могилите, крачи бързо и размахва бастуна си, и си казват: "Ей го, бигленският даскал пак иде!"

И наистина, редовно всяка събота, почти по едно и също време, Палазов дохаждаше в Антимово и до късно вечерта, а понякога и целия утрешен ден прекарваше в хана на Сарандовица. Това беше дало повод да се говори, че между него и Сарандовица, младата, имало тайни някакви връзки. Никой по-добре от Палазова не знаеше, че това не е истина - между него и Сарандовица нямаше нищо, - но все пак му беше приятно, че и за него можеха тъй да приказват. Тая мисъл го развесели и сега, той си засвирка с уста някакъв марш, чукна с бастуна си няколко камъчета по пътя и тъй широко се усмихна, че от двете страни на устните му се появиха по няколко реда бръчки.

Палазов слезе в дола, позабави се под сянката на върбите, загледан в кладенците, където около дъсчените корита прелитаха гълъби, и почти без всякаква причина, както често става това с ония, които обичат да мечтаят, изгуби веселото си настроение и замислен и загледан в земята, бавно тръгна наспоред оградата на Антимовския хан. Ръцете му бяха в джобовете, бастунът под мишницата.

Той вече наближаваше хана и като подигна случайно очи, видя през отворения прозорец на една от стаите, в която живееше Сарандовица, непозната млада жена, която стоеше пред огледалото и правеше тоалета си. Тя беше още необлечена, с открити плещи и голи до раменете ръце, и тъй като гъстите салкъми отвън пълнеха стаята със сянка, стройното й и гъвкаво тяло се рисуваше още по-ясно. Палазов не виждаше огледалото, но виждаше как жената се понавежда, занича ту отсам, ту оттатък, за да се види по-добре, самодоволна и щастлива усмивка се явява на лицето й и като издигна и двете си ръце - бели и изящни ръце на статуя, - прихвана и заприбира косата си, която се разсипваше като злато върху плещите й.

Да се спре Палазов не посмея. Той продължи пътя си, но тъкмо затуй, защото бе успял да хвърли само бегъл поглед, жената му се стори извънредно хубава. Устата му си остана полуотворена, слабото и проточено лице изглеждаше някак глупаво и нещастно. Той намали още повече крачките си и докато се колебаеше да се повърне ли назад, или да отиде право при Сарандовица, за да я пита коя е тая жена, чу, че някой го повика отзад. Палазов се обърна: от другата страна на къщата, в градината, дето Сарандовица допущаше само най-добрите си гости, между високите стъбла на слънчогледи и гиргини, той видя две глави - пограничния офицер Алтънов и фелдшера Роглев. Те се смееха и го викаха.

Палазов заобиколи през големите, обковани с железа порти на хана и дойде пред градината. Гологлави, със зачервени лица и с помътени малко очи, фелдшерът и подпоручикът стояха под сянката на една слива и пиеха ракия.

- Станчо! - извика подпоручикът. - Скитнико! Тука!

Но Палазов, който отново се беше развеселил, пристъпваше на пръсти, също като крадец, и току поглеждаше към къщи. Но и прозорците, и вратите откъм тая страна бяха затворени и нищо не можеше да се види. Тогава Палазов направи такава изразителна и смешна гримаса, че без да продума, разбра се какво искаше да каже.

Подпоручикът и фелдшерът се разсмяха. Палазов отиде при тях, седна и захвърли настрана шапката си. Главата му, изострена като пъпеш, с оредяла коса, имаше на върха си едно съвсем оголяло място, един червеникав кръг, който сега блестеше от един слънчев лъч, случайно проврян през листата на сливата.

Смехът вече не преставаше между компанията. Каквото и да кажеше Палазов, а той нещо особено духовито още не беше казал, фелдшерът и подпоручикът се смееха на всяка негова дума. Палазов наистина беше от ония хора, които можеха да разсмеят човека само като ги погледнеш. Слабичък, тесногръд и бледен, млад още, но със старческо лице, изпито и изсушено от някакъв порок, с дълъг и изострен нос, на пръв поглед той изглеждаше доста глупав и несръчен. Още по-смешен го правеха шаечените му дрехи, взети сякаш от някой много по-едър човек, в които той цял се губеше. Но когато заговореше, думите му изненадваха, като че никой преди това не очакваше да ги чуе от него, и, главно, говореха не толкоз те, колкото лицето му. Изражението на това до немай-къде подвижно лице се менеше всеки миг: усмихнеше ли се, тая добродушна, заразително весела усмивка се разливаше по цялото му лице, усмихваха се и бръчките, които се явяваха на редове, на редове около устните му, и очите му, и веждите му и носът му дори. Всичко това преминаваше, както преминава сянката на облака, за да се появят нови бръчки и нова маска.

- Коя е? - тихичко говореше той сега, като се обръщаше ту към подпоручика, тук към фелдшера, а те и двамата се превиваха от смях, като гледаха лицето му.

Изведнъж Палазов прибра всички бръчки на лицето си, обиди се, стана сериозен и като си наля ракия в чашката, която беше донесло за него момчето от хана, метна глава назад и я изпи на един дъх. Не искаше да слуша какво му говорят, не отвръщаше. Едвам сега подпоручикът, с още светнали от смях очи, се съгласи да разкаже коя е жената, която Палазов беше видял през прозореца.

Някаква голяма циркова трупа, на път за Ориента, се натоварва на параход в Кюстенджа с хората си, с конете и с цялата си менажерия. Но директорът на трупата, една циркова ездачка и още друг един артист пътували отделно, закъсняват и пропущат парахода. Нищо друго не им оставало, освен да тръгнат по най-краткия път по сухо и да пресрещнат трупата си в пристанището, дето щеше да слезе. И ето, рано тая сутрин те се явяват на границата. Но тук пък ново нещастие: паспортите им се оказват нередовни.

- И аз, разбира се, не можех да ги пусна - разказваше важно подпоручикът, макар че по лицето на Палазова четеше, че той не го вярва. - Молиха ме много, но не можех. Все пак, направих им голяма отстъпка: разреших на директора да отиде до града и там да уреди, ако може, работата си - телеграми ли ще бие, какво ще прави, не зная. А госпожицата, ездачката - и Алтънов се засмя, защото безброй удивителни се появиха във веждите на Палазова, - тя и другият артист остават тук, един вид като заложници. Доведохме ги, за да преспят у Сарандовица. Докторе, нали е тъй?

Фелдшерът беше мълчалив човек, и то не защото това му беше природно качество, а защото често не знаеше какво да каже. Той беше се смял досега, но рядко беше проговорил някоя дума. Когато подпоручикът се обърна към него, той трепна, пое дъха си, за да каже нещо, но само кимна с глава и прекара ръка по косата си. Той имаше хубава, ръждивочервена и къдрава коса, с която се гордееше. Почти всякога вниманието му беше съсредоточено в нея.

- Тъй ли е, докторе? - повтори подпоручикът. Фелдшерът пак кимна с глава и се усмихна.

- Прекрасно! Прекрасно! - започна тихо Палазов. - Разбирам всичко. Едно само не ми е ясно:как си можал да откриеш, че паспортите не са редовни. Дяволе недни, трябва да имаш някаква лупа!

- Имам - засмя се подпоручикът, като смигна с око на фелдшера, който прекара ръка по косата си и се усмихна.

- И пратил си човека, дето се вика, за зелен хайвер. Е, как ти се струва, ще му помогнат ли нещо телеграмите? Колко дни ще ги държиш тука?

- Даскале, казах ти, че не зависи от мене. Ако той си уреди работата, ще може да замине, щом си дойде. Не мисля да ги държа нито час. Аз казах това на госпожицата, ще й го кажа пак. Ей сега тя ще дойде при нас.

- Ще дойде ли? Ще дойде тука! - извика Палазов.

Той погледна скъсаните си, напрашени обуща, попипа брадата си, която бодеше. Той бръснеше и мустаците, и брадата си, но тъй като не винаги намираше бръснар, те бяха наболи и половината му лице изглеждаше черно, като че обгорено с барут.

- Дявол да го вземе! - каза Палазов жално. - Трябваше да се обръсна. Или да бях си облякъл поне новите дрехи!...

Всичко, което той имаше, беше на гърба му, затуй подпоручикът и фелдшерът се разсмяха. В същата тая минута вратата, към която толкова пъти бяха поглеждали, една зелено боядисана врата, се отвори - и на прага, също като хубава картина в рамка, застана жена, която Палазов веднага позна. Тя постоя, колкото да подири с очи, усмихна се, като ги видя, и тръгна към тях. Надлъж пред стаите имаше пруст, висок само на две-три стъпала над земята, обграден с дъсчени перила. По тоя пруст вървеше сега тя и се виждаше само над кръста: гологлава, със светлоруса коса, с лек летен жакет от синя коприна. На стъпалата, точно срещу пътеката за градината, тя отново се спря и сега можеше да се види по-ясно и на цял ръст. Палазов не беше се излъгал - тая жена наистина беше хубава. Не твърде висока, но стройна, тя имаше сини очи, които от гъстите ресници изглеждаха черни, по нежната кожа на лицето й, лишено от всякакъв грим, се разливаше лека руменина. Имаше чудни коси - коси, за които можеше да се каже, че са от злато. И още нещо чудно имаше в нея, което не можеше да се определи и назове, но се чувствуваше в цялата й фигура. Тя се усмихваше и в едната си ръка въртеше кожен бич, жълтите й обуща бяха по-високи, отколкото обикновено, и над тях се показваха силните и изящни нозе на циркова ездачка. Тя спусна крака си от последното стъпало и тръгна към тях. Деляха ги всичко на всичко няколко крачки.

- Добър ден! - извика тя. - Аз закъснях, прощавайте! Боже мой, колко е хубаво тука!

Фелдшерът и подпоручикът станаха. Изправи се и Палазов. Тя подаде бялата си, отрупана с пръстени ръка най-напред на подпоручика, след това на фелдшера и сякаш нарочно, за да ги остави да я погледат по-свободно, само гледаше слънчогледите, цветята из лехите, буйната зеленина, която пълнеше градината. Лек и приятен парфюм се носеше във въздуха около нея.

- Позволете, госпожице - обади се подпоручикът, - да ви запозная! Г-н Палазов, учител. Г-ца Елиза Шмид.

Като че едва сега тя забеляза Папазова, погледна го, обля го с меката светлина на очите си и му подаде ръка.

- Вие учител ли сте? - каза тя.

- Да, госпожице.

- А аз мислех, че сте артист.

- А! И артист е той, Станчо! - извика подпоручикът. - Артист е той. Наоколо из селата, колкото представления станат, не могат без него. И все царските роли играе.

- Така ли? - засмя се г-ца Шмид. - Значи, пак съм познала, че сте артист.

- Да, артист съм, само че не съм бръснат. Фелдшерът и подпоручикът се изсмяха. Г-ца Шмид измери с очи Папазова, вгледа се в гримасата на лицето му и някаква изненада намали и прибра усмивката й. Когато сядаше на стола си, тя все още продължаваше да го гледа.

- Какво казахте? Аз не чух - каза тя.

- Г-н Палазов съжалява, че не бил се обръснал - обясни подпоручикът.

- Това е без значение - каза тя, като гледаше тоя път Палазова сериозно и без усмивка, съсредоточена в някаква мисъл, която беше в очите й, но която не искаше да изкаже. - Вие и тъй сте хубав! - прибави тя и се засмя, както по-рано.

Палазов се посмути и наведе очи. Но г-ца Шмид като че съвсем го забрави, обърна се почти гърбом към него и заговори с подпоручика. Палазов не слушаше какво говорят, но внимателно наблюдаваше г-ца Шмид, Едно нещо го беше учудило: тая жена беше циркова ездачка, а съвсем не приличаше на ония жени от същата тая професия, които Папазов беше виждал по панаирите, надапани с пудра и червило, разюздано весели, нахални и противни. После друго: тя беше чужденка, а това по нищо не личеше в говора й.

Отпуснат на стола си, с преметнати един върху други нозе, твърде хубав с черната си като смола коса и мургаво лице, млад, весел, подпоручикът говореше с нея свободно, дори небрежно, като че искаше да подчертае близостта, която вече съществуваше между тях. Това ядоса Палазова и той изведнъж се разкая, задето беше дошел тук, без сам да си дава сметка защо. По-добре щеше да бъде да беше отишел направо в хана. Сарандовица, младата, обичаше да приказва с него и ставаше тъй весела, когато той биваше там.

Дойде и другият артист, другарят на г-ца Шмид. Той беше доста възрастен човек с побеляла на слепите очи коса, пълен, червен. Запознаха го с Палазова, но той го и не погледна и се заприказва с фелдшера. Подпоручикът стана и отиде да се кара със Сарандовица заради лошата прислуга. Г-ца Шмид остана някое време в същата поза, както беше стояла, докато говореше с подпоручика, гледаше някъде п пространството и удряше с бича по високите си обуща. Изведнъж тя се възви към Палазова, изгледа го и каза:

- Вие като че сте боледували?

- Аз? Не, нищо не ми е.

- Лошо плащат на учителите - каза тя и погледът й ходеше по оръфаните крачоли и изтрити лакти на Палазова. - А може би имате и близки да издържате, майка, може би?

- Да, имам майка - отвърна с наведени очи Палазов, неочаквано и за самия него обхванат от такова вълнение, че усети очите си да влажнеят. - Майка ми е стара. Не живее при мене, но аз се грижа, колкото мога, за нея.

- Не мислите ли, че ако не обичахте да играете по представленията, щяхте, може би, да се наредите по-добре? Отдавна трябва да имате тая слабост. Не се ли разкайвате?

- Не - отвърна решително Палазов и тоя път спокойно издържа погледа на г-ца Шмид.

- Трябва да сте много смешен на сцената. Много трябва да ви се смеят.

- Смеят се.

- Но аз виждам, че на вас се смеят всякога. Смеят ви се всички. Ето сега, например.

- Е, да, смеят се - нехайно някак каза Палазов. - Нека се смеят. Че и вие не се ли смейте?

- Аз? Не, аз не се смея! Смея се, но моят смях е друг, вие трябва да разбирате това. Моят смях съвсем не трябва да ви обижда. Слушайте - каза тя малко по-тихо, но настойчиво и накара Палазова да издигне очите си. - Аз искам да поговоря с вас. Ще поговорим за една работа! После - довърши тя бързо и се обърна, като чу, че наблизо зазвънтяха шпорите на подпоручика.

Слънцето беше превалило и грееше само по върховете на овошките. Градината цяла беше в сянка, зеленината изглеждаше сочна и влажна, слънчогледите отпуснаха главите си, във въздуха се понесе силният дъх на босилека. Слугите, подплашени от подпоручика, се разтичаха между хана и градината, разговорът и веселието се оживиха. Палазов винаги е бил весел и винаги беше правил смехории, но сега изпадна в една трескава и луда веселост, стана наистина духовит и изобретателен. Под всичко онова, което ставаше, той чувствуваше дълбоко в себе си нещо, което топлеше и радваше душата му. Между него и г-ца Шмид имаше една тайна. Той не се опитваше да разбере каква е и какво ще му донесе, но чувствуваше, че е нещо хубаво. Решително, това ставаше за първи път в живота му! И той говореше непрекъснато, а мимиката на лицето му се менеше най-чудновато и най-смешно. За нищо друго вече не можеше да се подхване разговор, нито пък оставаше време да размени някой отделно някоя дума. Говореше само Палазов и всички гледаха само него.

Фелдшерът намираше, че Палазов прекалява. Той беше човек положителен и не можеше да се съгласи, че времето може да се губи само в шеги, без един по-сериозен разговор. И като направи няколко пъти знак на Палазова да мълчи и дори го настъпи под масата, като се поизкашля и прекара ръка по къдравата си коса, той се обърна към г-ца Шмид:

- Г-це, извинете - Палазов, потрай! Г-це, извинете, искам да ви задам един въпрос.

- Заповядайте! - весело отвърна г-ца Шмид. От любопитство замълчаха всички.

- Защо в цирковете - продължи фелдшерът, - вие трябва да знаете това, - защо предпочитат да държат шарени коне?

Всички се разсмяха. Въпросът на фелдшера беше смешен, но още по-смешен в тая минута беше Палазов.

- Г-це! - викаше той, - не ви ли трябва един шарен кон? Ето го на, можем да ви го продадем!

- Какво да ви кажа - обърна се г-ца Шмид към фелдшера, за да отстрани спречкването между, него и Палазова, - защо предпочитат шарените коне, не зная. Но аз сама обичам всичко, което е особено. Особени животни, особени хора.

Сериозният разговор на фелдшера се свърши, шегите на Палазова отново започнаха. И дори артистът, другарят на г-ца Шмид, който досега беше се държал твърде въздържано, започна да се смее високо, като гледаше с особен някакъв възторг Палазова. Интересно беше, че изражението на лицето и мимиката на Палазова започнаха да се отразяват, като в огледало, върху лицето на артиста.

Никой не усети кога се мръкна и започна да се стъмнява. Още беше рано за вечеря, затова излязоха да се поразходят вън от село. Досега времето беше хубаво, но изведнъж притъмня, вечерната зара загасна в тъмен облак, сред който блясваха светкавици. Излезе вятър, по пътищата се подигна прах, и те трябваше да се върнат. Палазов не преставаше да говори. Г-ца Шмид не се отделяше от него и навремени те вървяха близо един до други. Силният вятър бъркаше крачките й, често тя се блъскаше, без да иска, в него, дрехите се обтягаха върху стройните й бедра, понякога някоя къдра от косата й докосваше лицето на Палазова. Той не беше пил много, но се намираше в странно някакво опиянение.

Близостта на г-ца Шмид го вълнуваше и когато погледът му случайно паднеше върху някоя звезда, готова да потъне в мрака на облака, струваше му се, че тя му кимва и му казва нещо, сърцето му се свиваше в умиление и блаженство. Границите на времето се разрушиха за Папазова. Той мислеше, че всичко това е започнало много отдавна и че няма да има край.

Когато се завърнаха в хана и поискаха да се настанят и да вечерят някъде отделно, Сарандовица не особено разположена, твърде често мяташе изпитателни и насмешливи погледи към Папазова. Най-после тя прати да ги заведат в една от нейните стаи, празна и без легла. Щом запалиха лампите, веселието отново избухна. Наредиха трапезата и вечерята започна.

Палазов беше все тъй весел. Когато вечерята беше на привършване и грамофонът на Сарандовица, управляван от едного от слугите й, засвири валс и подпоручикът, след като се поклони церемонно и звънна с шпорите си, се завъртя из стаята с г-ца Шмид, Палазов се облегна на стола, запуши и със светнали очи заследи всяко нейно движение. Тя беше хвърлила горната си дреха, светлината на лампите падаше върху плещите и ръцете й, в очите й светеха също такива бели пламъчета, каквито играеха по скъпоценните камъни на пръстените й. По-силен руменец заливаше страните й и често пъти в лъчите на светлината раз-мотани от косата й влакна блещяха като златни жици. "Ние с тебе ще поприказваме после!" - беше му казала тя, преди да стане да танцува. Онова, което Палазов изпитваше, не беше страст, а някакво чисто блаженство. Упоението му растеше, люлееше го сякаш люлка и може би под влияние на разговора още преди вечерята, твърде често във въображението му се явяваше една и съща картина; той виждаше сам себе си как се връща в къщи, вижда разплаканите очи на майка си, но сега той е щастлив, и може да й каже хубави, много хубави работи...

Девойката още се въртеше. Фелдшерът стоеше прав, прекарваше от време на време ръка по косата си, сериозен, важен.

Г-ца Шмид танцува и с фелдшера, след това пак с подпоручика. Всички бяха пияни, особено Алтънов. Дори и артистът напусна мълчанието си и се разприказва с Папазова. Но те си разменяха малко думи, а повече се гледаха един други и правеха най-смешни гримаси. Г-ца Шмид следеше тоя разговор и често, прималяла от смях, съвсем свободно се отпущаше ту върху рамото на артиста, ту върху рамото на Палазова.

От час на час тя ставаше по-весела. Не се задържаше вече на едно място, оставяше едного, за да иде при другиго, протанцуваше понякога няколко стъпки сама, след това започваше да марширува като на сцена и с изопната снага и светнали очи размахваше бича си и викаше: "Аllez! Аllez!" Очите й гледаха диво и в стиснатите й устни проличаваше бликналата страст на звероукротителката.

- Г-це - викаше й тогава Палазов, - имаме един шарен кон. Можем да ви го дадем! - и той посочваше с очи фелдшера.

- Ах ти, ах ти! - смееше се тя и го шибаше с бича по рамото.

Изведнъж нещо като кълбо се втурна в стаята, преметна се и докато разберат какво е, сред стаята се изправи като на пружини цял-целеничък клоун: нацапан с пудра, ухилен, с червен нос и коническа шапка. Това беше артистът, който и в цирка служеше като клоун. Палазов гледа някое време клоуна, след това скочи и се намери при него. Сега се започна най-голямото веселие и най-големият смях. Те импровизираха диалози, караха се, нанасяха си удари, плачеха и се смееха. И докато фелдшерът и подпоручикът се превиваха от смях, г-ца Шмид ходеше около Палазова и клоуна, насърчаваше едного, укоряваше други, плющеше с бича си и викаше: "Аllez! По-живо, Август! Аllez! Аllez!"

Стаята стана малка за тая игра и Палазов, който по едно време се намери доста натясно, изхвръкна из вратата и излезе навън. Артистът веднага го последва, а след него излязоха всички. Вън беше млечнобяла, тиха нощ. Не беше валяло и от бурята нямаше ни следа. Посрещнати от пресния въздух, изненадани от тайнствената прелест на тая нощ, те се спряха и за миг забравиха и смеха, и играта. Г-ца Шмид се загледа към месеца и по косата й, по раменете й, по цялата н снага потече сякаш разтопено сребро. Подпоручикът, който от всички най-много имаше нужда от чист въздух, заходи гологлав между овошките. Фелдшерът запя:

"Настане вечер, месец изгрее..."

Но артистът и Палазов продължаваха играта си. Те се гонеха из градината, разменяха репликите си и дрехите на клоуна ту блясваха снежнобели на месечината, ту се губеха из сенките. Г-ца Шмид още гледаше към месеца. Изведнъж пред нея се озова Палазов, направи вид, че свири на китара, преви коляно и дрезгаво запя. Наблизо, също като някое видение, израсна бялата сянка на клоуна и се заля в гърлест смях.

От месеца г-ца Шмид бавно премести погледа си върху Папазова, усмихна се, но усмивката й остана само в очите и без да каже нещо, тя се обърна и тръгна към стаята. Палазов и артистът отново се загониха из градината.

Уморен и задъхан, след малко Палазов се прибра в стаята. Той погледна г-ца Шмид, която се разхождаше с ръце отзаде, спря се и се изправи до масата. Като че не той беше лудял най-много досега и не той беше разсмивал всички: с умореното си и слабо лице, с увисналия си и изострен нос, скрит в бръчките на шаечените дрехи, той изглеждаше тъй безобидно добродушен, тъй неподправено естествен и мил. Той дигна чашата си да пие, но като почувствува, че г-ца Шмид е до него и го гледа, обърна се и се усмихна с цялото си лице. Изведнъж тя се спусна към него, сграбчи го в ръцете си и го притисна до себе си: "Ах, миличкия - шепнеше тя, - бедния, горкия мой! - Тя спря, обърна се за миг и след туй бързо додаде: - Слушай, аз искам да поговоря с тебе. Когато всички си отидат, ела при мене в стаята ми. Чу ли, да дойдеш!"

В пруста се зачуха стъпки. Влезе артистът, като все още пееше и свиреше на въображаемата си китара, Но той като че забеляза нещо, защото изведнъж спря, седна на масата и повече не се обади. От време на време той си наливаше вино и изпиваше чашата до дъно,

Всичко, което стана отпосле, се струваше на Палазова като в мъгла. Той стоеше на мястото си, без да се вмесва в разговора, без да чува или да разбира нещо. Виждаше понякога артиста, който стоеше, както по-рано, със скръстени ръце на масата и мрачно гледаше пред себе си. Виждаше фелдшера ухилен,благопристоен, трезвен почти - и подпоручика - със силно накривена фуражка, с мътни очи и зачервено лице. Той беше седнал до г-ца Шмид и Палазов видя как едната му ръка посегна зад стола и прегърна кръста й.

Изведнъж сърдит и негодуващ вик стресна Палазова. Г-ца Шмид беше станала, бледна, със свити устни, грабна си дрехата и с бързи крачки тръгна към вратата.

Подпоручикът стана, но още със ставането си политна на една страна, събори няколко чаши и един стол, поправи се и като се клатушкаше, спусна се подир г-ца Шмид.

- Ммм-о-ля! мо-ля... г-це! - викаше той. Разтреперан, обзет от неочаквана и непривичназа него ярост, Палазов скочи от мястото си и застана пред подпоручика.

- Чакай, стой! - извика му той диво и пресипнало. - Тук стой!

Подпоручикът го погледна и като мислеше, че това е игра, озъби се с ленива пиянска усмивка и посегна да го отстрани от пътя си.

- Това е безобразие! - извика по-високо Палазов. - Не те е срам!

- Какво? Н-на ме-не! Ти?! Ах, негодяй!

И като се нахвърли върху Палазова, подпоручикът го залови за раменете, раздруса го и тъй силно го тласна, че Палазов политна няколко крачки назад, блъсна се в масата и падна. Подпоручикът тръгна пак към него. Фелдшерът го пресрещна, прехвана го с двете си ръце, като че искаше да го прегърне, и започна да го успокоява. Артистът гледаше всичко това, но не се и помръдна от мястото си.

Засрамен, безпомощен и унизен, Палазов беше седнал до масата и мълчеше. Подпоручикът, макар и възпиран от фелдшера, все налиташе към него.

Неочаквано на вратата се появи г-ца Шмид. Пръв я забеляза фелдшерът, след това подпоручикът. Той отпусна ръце и гузно се усмихна. Г-ца Шмид стоеше на прага със строго лице, с кръгли, някак учудени очи.

- Моля ви се - каза тя, - оставете на спокойствие човека. Той не е виновен за нищо.

Палазов трепна и наведе очи.

- Но, госпожице, елате! - извика подпоручикът след г-ца Шмид, която беше тръгнала към стаята си.

- Госпожице, моля - настояваше подпоручикът, като се препъваше в шпорите си из пруста.

- Не, не мога - чу се гласът на г-ца Шмид. - Лека нощ!

И една врата се захлопна веднага след тия думи. Чуха се пак шпори, объркани крачки и в стаята влезе подпоручикът.

- Като не искаш пък, не искам и да те зная - говореше той. - Докторе, да си ходим. Той излезе на пруста и извика:

- Калине! Калине!

- Аз, господин подпоручик! - обади се сънлив глас откъм хана.

- Докарай колата. Бързо! Докторе, да вървим. А с тебе - обърна се подпоручикът към Папазова - ще се разправим друг път. Лала! Шут! Аз ще те...

Фелдшерът го взе подръка и те излязоха навън.

Палазов стоеше на мястото си, без да се помръдне. Заканванията на подпоручика като че не се отнасяха за него. Той не ги чу. Една тъпа, неопределена болка се подигаше в душата му, ломеше всичките му стави, обезсилваше го и го отчайваше. И не намираше думи да я назове, и нямаше сълзи за нея в очите си. В мъглата на опиянението, което все пак го държеше още, той се виждаше да се връща в къщи, срещат го две заплакани очи - очите на майка му, - гледат го - бедния, измъчения, нещастния...

Палазов трепна и подигна очи: в двора на хана се зачуха звънци, затрещя кола по калдъръма. Подпоручикът и фелдшерът си заминаваха. Тогава той се досети, че трябва да си върви - и стана. Артистът, както беше сложил глава на ръцете си, тъй беше и заспал. Напудреното и изписано лице се смееше.

Палазов направи само няколко крачки из двора и чу, че настрани от него се отваря прозорец. Той се обърна: отвореният прозорец беше от стаята на г-ца Шмид и тя сама стоеше там. Стаята се огряваше от месеца, но госпожицата беше назад в сянка и само ръцете й бяха сгрени и се белееха. Едната от тия бели ръце се подигна и повика Палазова. Той тръгна на татък. Палазов помнеше какво беше му казала г-ца Шмид, но сега не можеше и да помисли, че отива на някакво тайно свиждане. Душата му гореше от болка и все му се струваше, че си отива дома и срещу него са насочени загрижените очи на майка му.

Кривата му и уродлива сянка се изписа върху бялата стена и той се спря под отворения прозорец. Двете бели ръце бяха отпуснати на прозореца, по-на-вътре се виждаше бледно лице и две препълнени с блясък очи.

- Отидоха ли си? - пошепна г-ца Шмид.

- Да

- Ах, бедния! Ела по-близо. Бедния, те те обидиха без право! Ела по-близо! Груби, жестоки хора - забрави ги, не мисли за туй.

Палазов беше пристъпил по-близо, видя, че едната ръка се подигна, и усети, че го милва по очите, по челото. Тръпки преминаваха по цялата му снага, очите му се премрежиха. Той грабна ръката, която го милваше, и започна да я целува.

Г-ца Шмид не се отдръпна. Но тя трепна, когато нещо топло капна върху ръката й и разбра, че това е сълза...

 


*


На другия ден няколко души селяни стояха пред хана, гледаха подир една кола, която се отдалечаваше по пътя за града, и говореха дали ще се върне, или не Палазов, частният учител в Бигленци, който беше заминал с тая кола наедно с г-ца Шмид. Друга кола, натоварена с багаж, стоеше пред хана, готова да тръгне. С нея беше останал артистът, който още от сутринта беше започнал да пие и все се потриваше в хана.

Коларят, изгубил търпение, извика няколко пъти, след туй шибна конете и колата потегли. Веднага из вратата на хана тичешката изскочи артистът, изблещи се на децата, които бяха се насъбрали, и за да им направи по-голям смях, изправи се на ръце и заходи с нозе нагоре. След това той се метна на колата и направи нос на селяните, които се смееха.

- Ей, на! - каза един от тях. - Чудим се какво ще прави даскалът - ще прави туй, каквото прави и тоя. И той е палячо като него. Търкулила се тенджерата, че си намерила похлупака. Не, казвам ви, той няма да се върне.

Сарандовица, която беше наблизо и чу тия думи, погледна селянина, който беше ги казал, погледна в земята, помисли нещо и без да се намеси повече в разговора, прибра се в хана.




Врагове


Случи се тъй, че когато Христо Месечката влезе в Антимовския хан, тям нямаше никой и той, вместо да седне, изправи се при вратата и започна да си прави цигара. Сарандовица, младата, както си пишеше в тефтеря, погледна го набързо, позасмя се и каза:

— Добре дошел, дядо Христо! Какво ново?

— Новото е, че турският султан се потурчил. Всичко е наред, само на кьосето мустаци няма да му поникнат и на келявия коса.

Сарандовица обърна цялото си лице към него, погледна го с черните си очи и се засмя:

— Ех и ти, дядо Христо. Друго кажи, друго. Та барем ходиш по селата, всичко знаеш.

— И друго да ти кажа тогаз: вчера сърненци и бистричани щяха да се избият. Голям бой беше. Карат се за мера, ама тази кавга е по-стара и от мене, и от баща ми. Тъкмо минавах оттам, та ги гледах. Като тръгнали ония плугове и от едното село, и от другото, като артилерия. И на коне препускаха някои напред, също като на война, а отзад идеха пешаците и гълчаха, като че беше турска сватба. Спрях коня, па ги гледам. Като стигнаха до синура...

— Ама защо се карат?

— За земя, за едно парче нива. И да речеш, че е голямо, а то таквоз малко парче, че ако някое магаре се отъркаля в него, опашката му ще остане отвън. Ама човешки инат нали е — нито едните го дават, нито другите, и едните искат да го орат, и другите затуй изкарали и плуговете. Та ще ти кажа, спрях се и ги гледам. Като додоха до синура, излязоха по няколко напред и се запънаха едни срещу други като петли — карат се. Че като извикаха отзад едните ху-у и другите ху-у, че като се счепкаха — карма-карашик станаха. Играят ония ми ти сопи, ти казвам, като че брулят круши.

— Боже господи! Че те трябва да са се избили!

— Не, нищо не им е. Защото ако от сто души половината са луди, другата половина са мъдри. Влязоха помежду им и ги разтърваха. Ама все пак счупени глави и ръце има. Сега ще се съдят.

— Ще пълнят джобовете на адвокатите.

— Ти остави туй, Василке, ами ако имаш нещо, дай ми да си хапна, че гладна мечка хоро не играе.

Сарандовица мръдна тънките си вежди и само с глава направи знак, че няма.

— Нямаш! И ме караш да ти разправям новини, а! Хубава работа! Хе, друга беше майка ти, покойната, бог да я прости и вечна и почивка на място злачно и покойно. Каква жена беше — деотде, ще намери и ще те нахрани. Друго ако не, поне едно гърне боб ще стои и ще ври на огъня. А ти — нямам. Че като съм гладен, как да ти пия киселото вино!

Месечката се разсърди и мина навътре в кръчмата.

— Добре дошел! — поздрави го Калмука.

— Добре дошел! Кажи ми на добър час, защото си отивам. Това не е хан.

— Я чуй бе, адаш — каза Калмука, — на колко години си? Все искам да те питам. Аз бях млад и остарях, а ти все тъй си седиш. На колко си години, а?

Месечката не му отговори, но Калмука право казваше — никой не можеше да каже на колко години е Месечката. Беше възнисък, слабичък човек със съвсем бели коси, със сини ясни очи и ниско подстригани мустаци. Бозявите му потури бяха изтъркани, но много чисти; беше с високи калцуни, каквито никой вече не носеше. Месечката беше прекупвач, но по-скоро вършеше не търговия, а баберкуваше подир истинските търговци — купуваше туй, което останеше: някой слаб добитък, някоя повредена кожа. Но най-обичаше да купува стока, продадена от нужда. Запали ли се главата на някой сиромах, току-виж, че Месечката усетил и иде като орел на мърша.

Калмука не дочака отговор, пък и скоро забрави за какво беше питал. А Месечкаа още мълчеше от яд и гледаше през прозореца. „Трябва да се хапне нещо — мислеше си той, — не може!“ И тъкмо когато се канеше да се обърне към Сарандовица и да опита с молба, пред хана издрънчаха няколко каруци. Слязоха десетина души селяни и между тях двама с вързани глави.

— Ей ги бистричани — каза си Месечката, — отиват да се жалват. Ей ги и ранените.

Бистричани влязоха, като продължаваха разговора си, започнат още из пътя.

— Ний всичко ще му разправим — говореше дядо Иван Титев, който ги водеше. — Ще му разправим, пък той, абокатина, си знай работата. А ти, Недьо, и ти, Иване, щом слезем в града, ще идете при доктора, да ви прегледа главите и да ви даде свидетелство. Хайдутите с хайдути, не ги е срам! Мечкадари! Ще ги научим ний тях, чакай...

— Сърненци ли ще съдите? — обади се Месечката.

— Ще ги съдим не, ами оттатък ще минем. Ще бягаме, догде ни паднат калпаците от главите. И на децата си ще оставим да ги съдят! Туй хора ли са? — Хайдути!

— Какво искаш от тях, когато в гора живеят — обади се други. — Дай им да въдят кози и на гайди да свирят, чунким гайда става само от козя кожа!

— Туй им дай: гайди и пехливанлък.

Като насядаха около две маси, бистричани наизвадиха шарени торби и наизкараха от тях какво не: червени набъбнали самуни, сирене, солена сланина. Някои разгънаха кенарлии пешкири и из тях се показаха варени кокошки с по едно малко гаванче сол.

Месечката погледна това ядене и очите му останаха над масата. Изведнъж сините му хитри очи засвяткаха и като застана срещу бистричани, той извика:

— Право викаш, дядо Иване! Таквиз са те, сърненци — прости хора. А пък за гайдите им — за тях аз да ви разправя!

Бистричани се вслушаха.

— Една година — започна Месечката — отиват сърненци за сол в Силистра. Купили сол, натоварили талигите и си тръгнали назад, като дошли до Канарата — там знайте каква гора има, — спрели и пуснали конете. Понавлезли в гората, уж да си отрежат по някоя пръчка, а намират клен и започват да правят гайдуници. Правят гайдуници, опитват ги — гората ечи от пищялки. Завалява дъжд, солта се топи, ама кой ще усети — гайдуниците пищят из гората. Когато най-сетне дошли, какво да видят: под всяка талига локва, а от солта ни помен!

Бистричани се засмяха. Засмяха се дори и двамата с вързаните глави. И тъй като смешното го почувстваха малко по-късно, смехът им се повърна по-висок и по-весел.

— Да си жив, Христо! — викаше дядо Иван Титев с насълзени от смях очи. — Гайдуници, а солта се стопила... Ха-ха-ха! Сполай ти за приказката, човече. Я чуй, Христо, ти може да си гладен, ела да си вземеш от хляба ни. Ха така, кани се сам. Булка, дай една чаша и за дяда си Христа!

Бистричани ядоха и пиха, яде с тях и Месечката. Но тъй като те бързаха, завързаха торбите си, посмяха се още за гайдуниците и заминаха за града.

Като много стари хора, Месечката имаше обичай да си приказва сам на себе си и когато бистричани бяха си излезли, той си каза с глас:

— Христо, хубаво си похапна! А, Христо, хубаво си похапна!

Не мина дълго време, други каруци спряха пред хана: бяха сърненци. Най-напред те поличаха със силните си гърлести гласове. Като че не си приказваха, а се караха. Влязоха едри, снажни хора, с големи калпаци, мустакати, небръснати. Но всичко, каквото имаха отгоре си, беше ново — червени антерии, потури от яка аба, бели като сняг навои. Те пък на свой ред ругаеха бистричани. И макар да познаваха Месечката, възбудени от омразата си, гледаха го като враг.

— Юнаци, позакъснели сте! — каза им меко Месечката. — Малко да бяхте преварили, щяхте да сварите тука бистричани с дяда Иван Титев.

— Тук ли бяха?

— Тука ами. Като усетиха, че идете, офейкаха.

Сърненци се засмяха. И те като бистричани извадиха още по-големи торби и започнаха да ядат.

— Тия бистричани са тънки хора — започна Месечката. — Слаби хора, обули се в панталони като дилафи и на нивата ходят с калеври. И страхливи са. Те, кога доде мечка в тяхното село, всички лягат да ги тъпче за страх. Ама знайте ли защо?

Сърненци дадоха ухо.

— Да ви разправя. Една година докарват пак цигани мечка, прибрали се да нощуват и вързали мечката. Ама дивеч нали е, мечката се отвързала, повлякла синджира и избягала. Тук-там, вмъква се в курника на Васил Консула, нали го знайте?

— Знаем го де, е?

— Разкрякали се кокошките, а Консула рекъл: „Лисица е!“ Отива и затваря курника. Доде Василица изнесе свещ, Консула видял, че онуй нещо взело да бута капака на курника отвътре и той дал гръб и подпира. „Бре, жена! — рекъл, — туй голямо нещо е, трябва да е на кръсника шопаря!“ А като подала Василица свещта и погледнали, какво да видят: мечка! Беж в къщи, заключват се и викат: „Мечка!“ Чуло се от комшия на комшия и цяло село завиква „мечка!“ чак до сутринта. А мечката се била заплела със синджира си в курника и там си седи. Дошел цигънинът и си я прибрал! Наскачали тогаз бистричани — ще го убият. Десет наполеона му взели за една кокошка, удушена от мечката, и то не че струва толкоз, а за страха, дето го теглили цяла нощ!

Още преди да свърши Месечката, сърненци се превиваха от смях, а когато свърши, те като че не се смееха, а виеха като вълци.

— Да живееш, Христо! Сто години да живееш! — викаше най-старият сърненчанин. — Хай да те земе мътната, ще ме накараш да умра от смях. Я ела, ела си хапни от хляба ни...

— Аз вече хапнах — каза Месечката и тъй като Сарандовица се смееше, той я погледна и й смигна, — не съм гладен, ама ако почерпите, пийвам едно винце.

— Булка, дай му пол ока вино!

Заръчаха вино и на Калмука. Ако имаше други в кръчмата, и на тях щяха да поръчат. Калмука дигна чашата си и тъй като не през всичкото време беше слушал какво се приказва, рече:

— Наздраве ви, драги гости! Сърненци ли? Да пукнат тия мечкадари!

Той пи, облиза се и се заоглежда, като че беше казал нещо много хубаво. Добре, че сърненци не го чуха. Но един се обади:

— Какво, какво? Какво дрънка тоз?

— Пиян е човекът — рече Месечката, — не знае какво приказва.

Калмука разбра, че е сбъркал, захапа брадата си и замълча.

Сърненци тръгнаха да си отиват. Старият, който ги водеше, смръщи вежди и каза: „Щом стигнем Керане, ще отидете на доктора, ти ще покажеш ръката, а ти, Стойо, покажи де си ръгнат. Кажи, че имаш счупено ребро.“

И те заминаха с каруците си, които също бяха като за хора като тях — обковани с желязо, тежки като топове, с буйни, охранени коне.

Месечката остана сам, усмихваше се и нещо си бъбреше сам на себе си. Калмука слезе от пейката, дойде при него и му каза:

— Какво е станало бе, адаш? Какво се лютят тия хора?

— Хей, Калмук, Калмук! — рече Месечката, — ти като че от гроб излизаш. Че аз го казах вече и ядох, и пих, а ти чак сега ме питаш!

Сарандовица младата се смееше.

 

Една торба барут


Янко, разносвачът на пощата, беше се отбил до хумниците, за да остави едно писмо на дяда Моска. След като повика няколко пъти, из една яма между разхвърляните камъни, напечени от слънцето, се показа дядо Моско и Янко можа да забележи колко е отпаднал и колко очите му лъщят, като че вътре в тях се бяха насъбрали сълзи. Такова умно и замислено лице дядо Моско имаше винаги, когато не беше пиян. Човек би казал, че той е чиновник, че е търговец, че върши всичко друго, но не и че се трепи да вади камъни.

- Дядо Моско - рече Янко, - имаш едно писмо. Дядо Моско пое писмото, прочете го отвън, попревъртя го измежду пръстите си, но не го отвори, а го сгъна и го тури в джоба на жилетката си. После седна и започна да си прави цигара.

- Какво прави кмета, Янко?

- Какво ще прави кмета - яде и пие. Ти, дядо Моско, май често зе да получаваш писма. Да не се е уредила работата ти? Хайде де! Дано вземеш милионите, дето си приказвал за тях, та и ний покрай тебе да видим добро.

Дядо Моско се усмихна някак горчиво и махна с ръка. Той гледаше надолу към дола, гдето беше старото турско теке, заобиколено с крушови дървета. Сега тия круши бяха се разлистили като китки, младата трева под тях също тъй се зеленееше. Топло беше, от слънце не можеше да се гледа.

- Хубаво време, Янко. Я чуй кукувицата!- Кука. Стопли се времето, кука. Нали има приказка: доде кукувицата не клъвнела крушово листо, не закукувала. Аз трябва да си ходя, че имам работа. Сбогом, дядо Моско!

Янко метна чантата на гърба си и заслиза надолу из баира. Той пак си спомни за насълзените очи на дяда Моска и се замисли. Ето тук, по тоя баир, откак се помни Антимово и Антимовският хан, копаяха хума. Хубава хума беше, разнасяха я и я продаваха по всички села наоколо, но колкото и да беше хубава, все пак си беше хума и нищо повече. Но ето, една пролет преди две години, дойде дядо Моско. Важен човек беше, с дълго черно палто, с чадър. Отидоха с кмета на хумниците, мериха, забиваха колчета, писаха. Най-после се чу, че хумниците се дават само на дяда Моска. Пак хума щял да вади, но в нея имало и нещо друго, много скъпо.

Започна се голяма работа, с много пари, с много хора. Разкопаха дълбоко ровове надлъж и напреки, изнасяха пръстта с колички, трупаха на една страна хумата, на друга - камъните. Колко дъски и греди се похабиха само за подпорки и за скели! Направиха барака и в нея живееше надзирателят на работниците.

Сам дядо Моско се настани в Антимовския хан. И нали имаше пари - започна се ядене и пиене всеки ден. От извадената хума натовариха цял керван коля и я изпратиха някъде. Казваха, че било мостра и ако я харесат фабриките, тогаз щяла да почне истинската работа, а дядо Моско щял да вземе милиони. И работниците все копаяха. Надзирателят се разправяше с тях, а дядо Моско не излизаше от хана, като че беше се венчал за Сарандовица.

Но всяко нещо си има край. Отговор от фабриките не дойде. Дядо Моско ходи, връща се, но едно беше ясно: нямаше пари. Работата спря, работниците се разотидоха, надзирателят напусна.

Сарандовица и тя обърна гръб на дяда Моска. Той се изнесе от хана и оттогаз заживя в бараката на хумниците. Дядо Моско се пропи съвсем. Инструменти, колички, дъски и греди - всичко се пренесе в хана на Сарандовица и оттам се изгуби. А когато и това не стигна, след като продаде готовата хума и готовите камъни, дядо Моско започна сам да вади камъни. Продаваше ги и каквото изкараше - изпиваше го.

Янко още веднъж се обърна и погледна към хумниците: чуваха се тъпи удари на лом. Защо дядо Моско не прочете писмото си, а се е заловил пак за работа? Янко погледна, после се обърна и пое пак пътя си.

А дядо Моско наистина се залови за работа, щом Янко замина. Искаше да остане сам, не бързаше и да прочете писмото. Знаеше отгде е, знаеше дори какво пише в него. Но той не можа да издържи много, излезе от ямата, отвори писмото и започна да го чете. Ръцете му затрепераха. Не дочиташе думите, бързаше. Искаше му се и да прочете писмото, и ако може, тоз-час да го забрави. Замислен и загледан пред себе си, той сгъна бавно писмото и го тури в джоба си.

Не всичко помнеше вече, нито искаше да го помни. Но останаха думи, които и сега, като нажежени, се въртяха пред очите му:

"Прави, струвай, ела си... Димка е болна, аз по цял ден ходя по чужда работа, срам ме е да гледам хората..."

Дядо Моско се замисли, сви се и като че се смали на мястото си. Той пак гледаше към зелените круши, но не виждаше нищо. Не чуваше и кукувицата.

Да работи той повече не можеше. Стана, наметна си палтото и бавно се упъти към Антимовския хан.

Като стигна там, той тъй тихо, тъй незабелязано се промъкна и се сви в едно кьоше, че отначало никой почти не го видя. Пък и малко хора се случиха в хана. Имаше няколко селяни, които скоро излязоха, а на една маса седяха Палазов, частният учител в Бигленци, и Червенаков, когото селяните, кой знай защо, наричаха Рогачът. Той беше едър, рус човек, със сини очи, но отпуснат и немарлив в облеклото си. Лошото е, че и той, и Палазов бяха закачливи хора, а на дяда Моска поне сега не му беше до шега.

Не мина много време, Палазов го забеляза и като побутна Червенакова, рече:

- Старецът дошел. Я го виж какъв се е окумил, като петел на дъжд.

Червенаков погледна дяда Моска отдолу нагоре над очилата си и каза:

- Какво имаш бе, дядо Моско, да не си болен? -

- Нищо не ми е, камъни вадя, уморен съм. И да им покаже че не му се приказва, дядо Моско отвърна погледа си от тях и се загледа пред себе си. Но че имаше нещо - имаше. Много замислен беше.

Сарандовица младата мина, за да занесе ракията, която дядо Моско беше си поръчал. Откакто беше се стоплило и беше хвърлила кюрка и вълнения сукман, Сарандовица изглеждаше по-тънка, по-стройна и по-гъвкава, също като змия, сменила кожата си. Косите й трябва да бяха намазани с нещо - тъй лъщяха и тъй бяха черни, като бъз. Че се усмихваше, това не беше нещо ново - тя винаги си беше засмяна, - но очите й сега светеха, като че в тях имаше нещо от слънцето, което грееше навън.

- Василке ма - рече Червенаков и цял се ухили. - Че погледни и нас, ний хора не сме ли?

- Че нали ви гледам, какво искаш?

- А, гледаш ни. Все на прага стоиш и навън гледаш. Знам аз, знам кого чакаш...

Сарандовица се засмя и пак отиде на вратата. Тя знаеше, че я гледат, и се усмихваше.

- Матея чака - рече Червенаков. - За него се е докарала тъй.

- Може да е за дяда Моска.

- Не за него, даскале. Нито е за мене, нито е за тебе. Ние сме си минали по реда, уволнени сме. Светът е като стълба: едни се качват, други слизат.

- Не стълба, а колело - рече Палазов.

- Нека да бъде колело. Искам да кажа, че едно време беше на почит дядо Моско, ама сега не е. Сега е Матея от Преселци. А дядо Моско пусна корени тук и не мърда. Пък и ти, даскале, нали беше бягал с оная, артистката от цирка, и пак се върна. Тъй сме всички. На всички ни е направена една и съща магия - ходим де ходим, пак около Антимовския хан обикаляме. Въртим се около Василка, като харманджийски коне около стожер. Не е ли тъй?

- Тъй е. Само че сега Василка повече се върти около Матея, отколкото той около нея.

- И тъй да е, даскале, пак не си ти, не съм и аз. Матея сега е господар. Наистина, дали има година, откато се помина баща му? Няма - защото се помина току пред жетва. Бог да го прости бай Матаке, добър човек беше. И знаеш ли как умря? Отива в града за оракчии. А гъсти бяха житата тогаз, работници не се намираха. Пазарил двайсет души, а като се върнал в Темелковия хан, научил се, че се пометнали и отишли при други. Ядосал се, а силен, як човек беше, пък и горещо било, извадил кърпата да си обрише потта, пада и умира. От дамла.

Една силна прозявка се чу над тях и две дълги ръце се запротягаха и закършиха. Беше Калмука.

- Таквоз нещо е света, какво се чудите! - каза той. - Кому както е писано... Бей, вий сами се черпите, сами си пийте, хич не помисляте, че има и друг човек при вас...

Проваляше пладне и малко по малко ханът започна да се пълни със селяни. Едни се връщаха от воденица откъм Ватова и носеха в колата си чували с брашно и ярма. Други идеха от града и носеха едри камъни сол, въжа, нови коси. И всички бяха весели, защото из целия път очите им нищо друго не бяха гледали освен злака на житата. Друго отиваше годината. Повечето от тия селяни бяха сърненци и, дето се казва, пей даваха за кавга.

Влезе и един бистричанин, Петко Дуков, богат човек, и като искаше да бъде по-далеч от сърненци, седна при Червенаков.

- Откога те търся. Рогач - рече той, - искам да ми продадеш една жетварка.

Червенаков това и чакаше и веднага се залови за работа.

Не мина и половин час, и кръчмата се изпълни със страшна глъчка. Приказваха всички: на едно място се караха, на друго - пееха. Дядо Моско беше вече друг. Пийнал, развеселен, той ходеше от маса на маса, приказваше с всички, пиеше с всички. А дето пееха, пееше и той...

- Дядо Моско - питаше го някой, - какво вадиш сега от хумниците - злато ли или сребро?

- Хума вадя. Хума искаш ли?

- Ами пообръсни се да те хареса Сарандовица! - казваше други. Дядо Моско се хващаше за побелялата си остра брадичка и се смееше. Той забеляза, че Червенаков гледа към него, и му извика:

- Рогач, стига обира хората! , И тъй като Червенаков беше погледнал съвсем случайно към него, но дори не беше го забелязал, дядо. Моско му се разсърди и му извика:

- Аз ще ти счупя рогата тебе!

С кавги, с разправии, като тръгваха и пак се връщаха, сърненци най-после си отидоха. Тогава и богатият бистричанин се накани да си ходи и важен, какъвто беше през всичкото време, посочи с очи към дяда Моска и попита нисичко Червенакова:

- Какъв е този човек?

- Изгубен човек. Пияница.

Червенаков сниши гласа си и започна да разказва още нещо. Най-после си отиде и бистричанинът. Доволен, че беше успял да продаде една жътварка, Червенаков потърка ръце, засмя се и потърси с очи дяда Моска. А дядо Моско беше сложил главата си на една маса и беше заспал. Дойде Палазов и след като двамата с Червенаков погледаха дяда Моска и се смяха, като го слушаха как хърка, седнаха пак и се разприказваха. В кръчмата бяха останали малко селяни.

Додето в кръчмата имаше шум, дядо Моско спа, но щом стана тихо, той се събуди и погледна. Още беше пиян и му се струваше, че вижда сън: около една маса седяха и се хранеха - Червенаков, Палазов, Сарандевица и още един млад човек, с тъмни черни мустачки и с мека, малка брада. Кой беше тоз човек? Дядо Моско бавно и тежко си спомни. Отведнъж го обзе яд и кръв нахлу в главата му: момъкът беше Матея от Преселци. Откато баща му се помина, той през ден, през два идеше в хана. Ето кой беше най-драгият гостенин на Сарандовица. Той е богат, има пари. Но отколе ли беше? И той е седял тъй и срещу него пак тъй е седяла Сарандовица.

Дядо Моско удари с чашата по масата.

- Василке, дай ми едно шишенце ракия! И тъй като тънките вежди на Сарандовица се понамръщиха, дядо Моско завика по-високо:

- Стани и самичка ми го донеси, чуваш ли? И аз имам пари!

- Дядо Моско - рече Палазов, - ти хубаво си поспа, какво сънува? Милионите ли?

Всички се обърнаха към дяда Моска и се засмяха. Не Матея от Преселци не го и погледна. Дядо Моско се разсърди повече, очите му пламнаха като въглени.

- Василке, дай ми ракия ти казвам. Да ми я донесеш ей тука е. Не ме карай да си отварям устата и да ти казвам кой съм и какъв съм!

Сарандовица се позачерви и пак посви тънките си вежди.

- Стига - рече тя. - Нямам вече ракия.

- Нямаш? Нямаш?

Дядо Моско стана, заплете крака и тръгна към Сарандовица. Матея и сега не погледна дяда Моска, но гледаше Сарандовица и едва-едва се усмихваше. Разсърдена, Сарандовица погледна към дяда Моска, който все идеше към нея, обърна се назад и очите я срещнаха очите на Калмука. Направи ли му знак, или не - не се разбра, но Калмука веднага се свлече от пейката, пресрещна дяда Моска и го затули с грамадния си ръст.

- Мирувай де, Моско, мирувай, ти казвам - говореше му той, - седни си, седни си на мястото, българино!

И като го избутваше пред себе си без всяка мъка, като че беше дете, Калмука се обърна и пак погледна Сарандовица, тя му кимна и му посочи вратата. Тогава Калмука сграби дяда Моска и го изнесе навън. Той искаше да каже нещо, но не се чу, защото всички, освен Матея, се смееха.

След малко Калмука се върна.

- Отиде ли си? - попита Червенаков.

- Къде ще си ходи? Пиян човек. Падна там до плета и заспа.

Червенаков се засмя. Всички взеха чашите си и когато се чукаха, Сарандовица и Матея се усмихнаха и се погледнаха един други в очите.

Няколко дни по-късно Янко, разносвачът на пощата, пак се отби на хумниците, но тоя път не донесе писмо и доведе едно четиринайсет-петнайсетгодишно момче. Дядо Моско се случи тъй пиян, че едвам можа да познае, че това момче е син му, Йонко. Той го гледаше с мътен, пиян поглед, искаше да каже нещо, но не смееше да проговори, защото усещаше езика си надебелял. Той си легна и заспа. Когато след няколко часа се събуди, той беше пак добър, разумен и натиснат от срам и мъка, с насълзени и замислени очи, заразпитва момчето за всичко. И гледаше вехтите му изакърпени дрешки и преглъщаше нещо, което задавяше гърлото му.

- Димка е много болна - рече пак момчето. - Мама каза да си додеш. Да си идем наедно.

- Ще си идем, Йонко, ще си идем. Още утре ще приберем едно-друго и ще си идем.

Него ден дядо Моско работи малко и надвечер, когато старите му привички се обадиха пак, той се накани да иде към хана.

- Тате - каза Йонко, - да не ходим на кръчмата. Мама тъй заръча...

- Не мога бе, синко, какво да правя. Аз няма да пия много. Ще поседим и ще се върнем.

Но, както винаги, дядо Моско се напи. А драго му беше, че има такъв син, и все за туй приказваше на Са-рандовица.

На връщане той се поспирваше из пътя, залиташе и като махаше срещу сина си ръце и го гледаше със страшни очи, викаше:

- Ка-а-ак! Ти ще ме учиш! Ти ще заповядаш на баща си! Магаре! Да мълчиш!

Дядо Моско все отлагаше заминаването си. Момчето беше кротко, послушно, примири се и започна да помага на баща си. А тъй като дядо Моско, за да разкъртва камъните, си служеше с барут, тия страшни гърмежи забавляваха момчето и то още повече се увличаше в работата си. И двамата, баща и син, наедно работеха, наедно спяха в бараката.

Дните минаваха един след други. Понякога валеше дъжд, отначало с гръмотевица и вятър, после се уталожваше, над полето се носеха мъгли и дъждът валеше ситно и тихо. Навсякъде по бурените и по тревата, по листата и дърветата, сълзяха капки. Скоро пекваше слънце и сега поляните светваха още по-зелени. И друга зеленина се виждаше зад тях - нивите. Но те не бяха светлозелени като тревата, а помрачени, почти синкави, разлюлени като море. Селяните, конто от разни пътища идеха в хана, носеха тоя цвят и тая ширина в очите си. Чуваше се само "Сполай на бога" и виното се пиеше с големи чаши. Дядо Моско също пиеше и също се радваше на житата. А до него седеше Йонко, с хубаво, изгоряло от слънцето лице, с широко разкрити, плахи очи. Измъчван от срам и разкаяние, дядо Моско почти всяка сутрин казваше:

- Йонко, довечера ще си приберем едно-друго и утре ще си отидем.

Йонко беше свикнал с баща си, решаваше се и да се шегува с него и казваше:

- Ще отидем до хана и ще се върнем.

Един ден Янко пак донесе писмо на дяда Моска. Тоя ден той толкоз се напи, че му прилоша и падна под масата. Сарандовица дръпна настрана момчето, заведе го в къщи и тъй като тя се грижеше за него и го переше, даде му чисти дрехи да се преоблече, нахрани го. После се върна да види дяда Моска. Калмука беше го изправил и беше го сложил да лежи на пейката, но на мястото, дето беше паднал, Сарандовица намери едно писмо и - грях не грях - взе и го прочете.

След туй отиде на тезгяха и се замисли. После пак разгъна писмото и дваж-триж прочете едни и същи думи: "Димка е по-зле, аз се убодох и не мога да работя. Ако щеш, си ела, ако щеш, недей, само детето изпрати, Йонко да си доде..." Сарандовица сгъна писмото и се замисли.

Рано на другия ден Червенаков беше при дяда Моска на хумниците. Не каза ни една шега, не се засмя. Взе настрана дяда Моска и дълго приказва с него. След туй дядо Моско се върна и каза на Йонка:

- Йонко, отиваме си...

Нямаше какво да прибират, приготвиха се и се качиха на колата, която Червенаков беше докарал. Най-напред спряха, разбира се, на Антимовския хан. Все тъй весела, Сарандовица седна при тях и каза:

- Тия дни си правих сметка. Намерих, дядо Моско, че си ми оставил едни пари, а аз съм забравила да ти ги върна. Ей ги на, вземи ги - и тя му подаде доста голям възел.

Дядо Моско не можа да си спомни нищо за тия пари и не искаше да ги вземе. Но той беше станал тъй кротък, тъй добър, че отстъпи на придумванията на Червенаков и Сарандовица и взе парите. След туй се почерпиха и тръгнаха. Дядо Моско седна в каруцата прегърбен и свит. Когато колата потегли, Йонко се обърна и размаха шапката си, но дядо Моско не се обърна. Червенаков и Сарандевица стояха пред хана. Отнякъде при тях беше се явил и Палазов.

- Да отиде и да си гледа децата - рече Сарандовица. - Наказах се с този човек.

- Придумахме го, отиде си - рече Червенаков. - Само не знам... Страх ме е да се не върне.

Сарандовица погледна Червенакова, погледна оше повече Палазова и очите й светнаха.

След два деня, пред обяд една кола спря пред хана и от нея слезе дядо Моско. Сарандовица го погледа, погледа; спомни си думите на Червенаков и не каза нищо. Пък и дядо Меско беше пиян. Но той се държеше кротко, очите му бяха хлътнали, трескави и натъжени.

- Изпратих момчето, пък аз се върнах - разказваше той на Сарандовица. - Настаних го в трена, изпратих го. Парите не похарчих, не бой се. Дадох му ги всичките. А аз се върнах. Не мога да си ида тъй - я ме виж. Взех си една торба барут, ще повадя малко камъни, че тогаз.

Жетвата беше дошла. Нямаше селяни в хана. Ако някои се отбиеха, не пиеха, не приказваха и не се бавеха много. А като виждаха ракия пред дяда Моска, гледаха го тежко и навъсено. Сарандовица също не продума на дяда Моска. Дори Калмука, както си дремеше в кьошето, поотвори очи, но като че не го забеляза и пак, затвори очи. И в този хан, гдето беше прекарал толкоз време, дядо Моско се усети отритнат н непотребен, усети се чужденец.

Той пи много, но за чудо не падна и можа да си отиде, без да политне. Носеше със себе си и торбата барут, който беше купил от града.

Отиде си към пладне. Беше горещ ден. Надвечер силен гръм разтърси земята и всички прозорци на Антимовския хан потрепераха. Помислиха, че е гръм от небето, че иде дъжд, но беше ясно. Малко по-късно точно по посока към хумниците се издигна черен и страшен облак от дим.

Пръв от тая страна доде Янко и зачервен от умора каза:

- Чухте ли, като гръмна? Запалил се барута на дала Моска. Извадиха го изгорял, черен като въглен. След туй Янко добави:

- Бог да го прости, сиромаха. Не се знай как е станало, дали, като е бил пийнал е хвърлил цигара...Как е станало, не се знай...

Сарандовица стоеше зад тезгяха и слушаше. Из-първом побледня, после лицето н се зачерви и за да си намери работа, бързо започна да търка с кърпа по тезгяха. Тъй беше залисана, че не внимаваше какво прави.

- Ох! - извика тя и стиена пръста си. - На, порязах се зарад тоя човек.В ножчето се боднах... Разбира се, че ще се изгори, такъв пиян човек... Ох, как се убодох!

Тя тъкмо свари да превърже пръста си, и една кола с хубави сиви коне спря пред хана. Беше Матея от Преселци. Сарандовица пооправи косата си, усмихна се и се загледа към вратата, отдето щеше да се покаже Матея.






Среща


Една вечер, когато слънцето беше превалило и сенките от стрехите бяха се проточили надълго, в антимовския хан влезе един непознат и малко чудноват човек. Такъв пътник не бяха виждали да се отбива тъдява. Той беше съвсем побелял човек, прав още, висок и по всичко приличаше на стар военен. Облечен беше както всички селяни наоколо, с антерия и къса аба, но вместо с потури, беше обут с тесни бозяви панталони и с чизми до над колената. Най-чудното у него беше туй, че едното му око — види се, не само ослепяло, но и страшно обезобразено — беше прикрито с парче кожичка, завързана с черна нишка около главата. Другото му око гледаше бодро и живо.

Непознатият пристъпи няколко крачки, тежко, натъртено, като че чакаше да звъннат махмузи под краката му, и по навик държеше лактите си малко разперени, както правят бабаитите, като че пазеше да не закачи сабята и кобура на револвера си, каквито той нямаше сега на пояса си. Той се спря сред кръчмата и се огледа. Не му беше до хората, а гледаше кое как е и като че си припомняше нещо отколешно. Радостна светлина загоря в единственото му око.

По това време в кръчмата се случиха само Киро Котомана и Иван гайдарджията от Антимово. Макар и да беше рано, те бяха пили нещо, Иван дори беше свирил, но тъй като не Киро беше черпил, а друг човек, когото бяха изпратили, Иван беше смачкал гайдата си и я прибираше във вулията си.

Още щом влезе непознатият, Киро го загледа, замига със зачервените си клепачи, па скочи:

— Аха! — извика. — Има си хас! Или аз не видя добре, или моя приятел се е изменил много. Не си ли ти Витан Чауш? Старши полицейски стражар! Началник на контрашайка!

— Аз съм — рече непознатият. — А ти си Киро от Антимово?

— Витане! Братко!

И като се спусна към пътника, Киро залови ръката му и я раздруса, но и на двамата това се видя малко и те се прегърнаха, прегърнаха се по обичая, зает от турците, като три пъти опираха главите си ту до едната, ту до другата страна на гърдите си. После се загледаха зарадвани, развълнувани, и не знаяха какво да си рекат.

— Двайсет години не сме се виждали — каза Киро. — Ама какво имаш? Какво ти е станало окото?

— Ех, тя е дълга история. Ще ти разкажа, защото тук, по тия места, стана то. Ама нека по-напред да седнем и да се почерпим, както му е реда.

Сарандовица дойде да очисти масата. Тя беше видяла всичко и неволно обзета от онова уважение, което мъжествения вид на стареца вдъхваше, гледаше го с любопитство и по навика си се усмихваше, позачервена и хубава.

— Какво ме гледаш? — каза й Витан Чауш. — Не ме познаваш, ама аз те зная от малка. Сякаш че гледам майка й, старата Сарандовица — рече той на Кира. — И тя беше такава.

— Витан Чауш е тоя — рече Киро. — Не го ли помниш, Василке?

Сарандовица се позамисли:

— Витан Чауш! А, зная, мама ми е разправяла. Зная. Ами как се казваше оня, хайдутина. Солак, Солака. Как беше?

— Солаколу Реджеб. Помниш го и него. И аз го помня и няма да го забравя, додето съм жив, защото той ми извади едното око.

— Ама как стана? — попита пак Киро.

— Чакай, има време. Булка, дай ни вино. Опечи и нещо соленичко. Защо скри гайдата, приятелю. Я я надуй. Изсвири ни нещо. Ама не ща от новите песни, от гражданските. Стара песен ни изсвири, жална, хайдушка песен. Булка, двайсет години не съм дохождал тука, лицето на майката ти като че виждам. Донеси ни от хубавото вино! Хайде надуй гайдата, приятелю!

Иван наду гайдата, запука и заоправя ручилото. И след като успя да намери и да даде най-верния и тържествен тон на исото, като започна свирнята и послуша гайдата с наведена към нея глава, той запя:

 


Стар Димо на двор седеше, 



на двори, под бял трендафил, 



бяла ракия пиеше...


 

— Бре, бре, бреее! — провикна се Киро.

Витан Чауш сложи ръка върху колената си, до които стигаха тежките му юфтени чизми, подпря главата си и се замисли. Очите му се разгаряха весело и светеха. Котомана беше далеч от такива юнашки настоения, но виждаше, че това прилича на човек като Витан Чауш, и затова мълчеше и пазеше приличие. Мълчешката, защото и да приказват не биха се чули, приятелите поемаха пълните си чаши, чукаха се и пиеха. И пак слушаха песента. Най-после Витан Чауш махна с ръка и каза на гайдарджията:

— Стига. Почини си малко.

Гайдата млъкна. Витан Чауш огледа още веднъж кръчмата с едното си око, в което сякаш имаше една сълза, и каза:

— Сега да ти разкажа, Киро, за каквото ме питаш. Нали помниш, когато Солаколу Реджебмина откъм Камчията и доде насам. Започна да прави големи пакости. Той и тука е дохождал, в тоя хан...

Изведнъж една ръка се простря над главата на Кира и един силен гърлест глас извика:

— Витане! Витане! Добре дошел бе, гостенино! Не те забелязах по-рано, зло да те не види. Добре дошел!

Беше Калмука. Рядко, много рядко бяха го виждали тъй развълнуван.

— Видях те, като влезе, ама не те познах — продължаваше Калмука. — А като чух, че спомена Реджеба, като че се събудих. Знам го, как да не го знам! Че нали доде една нощ тука да търси Вълка вълнарина? Хвана най-напред мене и ме върза ей на тоя дирек. Позадрямал бях и доде дода на себе си, вързаха ме. А Вълко беше се прибрал в одаята и спеше, на кръста му имаше пълен кимер с жълтици. Нали беше тъй, Витане?

— Казвай де, казвай!

— Какво да кажа? Той щеше и парите му, и главата му да земе, ама го отърва ей на тая майка й — Калмука показа към Сарандовица, — старата, бог да я прости. Седна при него, взе да го черпи, да му приказва, да го замайва — турчина се забрави. Току по едно време пропяха петли и цял керван сърненци се изтърсиха пред хана. Развикаха се ония ми ти мечкадари, барем трийсет души имаше. Да речеш, че Реджеб се уплаши — не, ама стана, качи се на коня си и си отиде. Двама души имаше още с него. Тъй се отърва Вълко.

— Тъй беше — каза Витан Чауш. — Чакай пък сега аз да ти разкажа каквото знам. Булка, дай ни още вино!

След като пиха, тоя път с Калмука наедно, Витан започна:

— След тоя баскън тук, в хана, Реджеб се настърви и се увълчи още повече. Бастиса поп Доча от Сърнено, уби сина на Джумалията от Бистрица. Кучето побесня, дето се казва, и трябваше да се убие. Аз бях тогаз старши, началник на контрашайка. Имах петнайсет души юнаци.

— Помня те, Витане! — извика Киро. — Какъв сербез човек беше! Ами сивия ти ат!

— Трай. Хитър беше турчина, пък и ятаци имаше много. Каквото и да направим, накъдето и да мръднем, научаваше се за всичко като по телеграф. Едно нещо ни доде на помощ: Реджеб започна да отива при една туркиня, Хамиде от Сараджа. Човекът сам си туряше главата в торбата.

Искахме жив да го уловим. Отивам при Хамидето. Като видя камшика, като й показах две жълтици — склони на всичко. Наредихме да му изпрати едно чевре, което той познава, за знак, в чеврето ока ябълки и да го покани на зияфет. Другото беше наша работа, наредили бяхме я добре.

— Е, доде ли?

— Не, досети се кучето, не доде. Пък може и Хамидето да ни излъга. Каква жена беше, уж кадъна, а нито се пази, нито се срамува. И сега като че я гледам: обула ония атлазени шалвари, онова елече само от сърма и като спуснала косите си чак до под пояса. Черноока жена беше, засмяна ей като тая булка, като Василка...

Сарандовица, която наедно с всички слушаше най-внимателно, се позачерви и се поусмихна.

— Веднъж срещнах майка му — продължи Витан. — Стара кадъна беше, суха, черна, все с насълзени очи. Човек може да е от камък, помислих си, може да е от желязо, но чуй ли гласа на майка си, не може да не се обади. Майка е това. И зех, че скроих други план.

Ти барем знаеш, Киро, че него време трудно беше в Добруджа. Нямаше толкоз ниви, нямаше толкоз чифлици, а беше поле и трева колкото човешки бой. Де са сега тия келеми, тия целини — няма ги. А помниш ли генгерлиците? Какво бяха тия генгерлици? — Тръне. Прости магарешки тръне. Пролет започват да растат, още зелени, ниски, като трева. А по-късно стават високи, гъсти, като съща гора. Та и тъй им казваха тогаз — добруджанска гора. Държаха с часове място. Наесен изсъхваха, добитъкът преправяше пътеки из тях, но пак бяха гъсти и вятърът като подухнеше, шумяха сухо и пращяха. — страх да те съвземе. Ей из тия генгерлици най-много се криеше Реджеб.

— Че запалете ги.

— Как тъй ще ги запалиш? Ако ги запалиш, отива всичко — и ниви, и целия кър, и селата.

Тръгнахме веднъж по дирите на Реджеба, като подир вълк, и разбрахме, че се крие в генгерлиците, но още тази нощ смята да забегне в Анадола и не иска да й се обади, защото го било страх да не го уловят. Посред нощ старата излезе, ние след нея отдалеч — да не ни види.

Страшна нощ беше тогава. Нито беше светло, нито беше тъмно и колчим погледнех към небето, виждах месеца над баирите изтънял и обърнат надолу като жътварски сърп. Старата не влезе в генгерлика, а тръгна по края. А ония тръни зашушнали и засъскали от вятъра, като че са пълни със змии. Старата върви и нисичко подвиква: „Реджеб! Реджеб!“ А ние се държим по-назад в тъмнината, пълзим.

Никой не се обади на старата. Месецът заседна и стана още по-тъмно. По едно време старата се умълча, изгубихме я. Помислихме, че Реджеб е излезнал и приказват някъде. Примъкваме се полека, чуваме някакъв глас. Виждаме старата седнала на земята и плаче. Плаче тъй и нарежда, като че пее. Помня, че имаше хурка на пояса си, но не предеше. И защо ли я беше взела? Хурката само беше запасана на пояса й.

Зашумя нещо из генгеря, показа се човек. Близо бях, познах Реджеба. „Давранма“ — извиках, но тозчас светна гърмеж и усетих, че нещо ме парна по рамото. Разбрах, че съм ранен. Но аз водех хора като вълци, спуснахме се всички наедно и завчас Реджеб беше вързан като чувал.

Тъкмо се извърнах и помислих за раната си, когато нещо ме бодна в окото. Такава болка усетих, че закрих очите си с ръце и завиках.

— Какво има, пак ли те раниха?

— Не. Бодна ме тя, майката на Реджеба.

Бодна ме с хурката в окото. А ние бяхме я забравили. Скочиха момчетата, искаха да я съсекат. „Оставете я, рекох, майка е.“ И не дадох да й направят някакво зло. Тъй хванахме Реджеба. Тъй останах с едно око. А юнак човек беше той!...

Настъпи тишина. Киро започна да хвали Витан Чауш, но той не го слушаше, гледаше пред себе си и мислеше. Едното му око започна да свети и вътре в него като че се насъбра още една сълза.

— Не затуй ми е мъчно — рече Витан. — Не ми е за окото, а мъчно ми е за онуй време, за младостта. Хей, младост, младост!

Той трепна, изпъчи се и каза:

— Стига. Не сме жени. Я надуй гайдата, приятелю! Кажи пак някоя стара юнашка песен. Булка, дай още вино!

 

Шепа пепел


Шест години и повече не бяхме се виждали с дяда Гена. Шест години и повече не бяхме минали по тия пътища, по които някога отивахме и се връщахме с него, кога ходехме на скеля. Всичко си беше същото: леките преливи на хълмовете, полето; ивиците на нивите с жълти стърнища, пътищата, легнали между тях като змии; после тоя простор, тая безконечна черта на хоризонта, развърната колкото се може по-нашироко, за да побере цялото небе над себе си. И някъде далеч на тая черта една малка точка, една вятърна мелница, която бавно върти белите си крила, сякаш маха с ръце и ни вика.

Дядо Гено се обръща към мене усмихнат и ме гледа. Разбирам го: много бяхме си казали, много още имаше да си кажем. И когато навлязохме в Иланлъшката гора, като видях младите дъбови дръвчета с къдрава шума, изправени едно до друго, като че във всяко имаше душа и тия души, осъдени на вечна неподвижност, си шушнеха нещо; като видях малките полянки из гората с висока суха трева, трънаците с червени шипки, извивките на пътя, някъде изрътен, с някой чукан отстрана, показал навън корените си като черни змии;

когато видях всичко туй, изведнъж ми стана ясно, че оттук нататък тоя път никъде другаде не води, никъде другаде не извежда, освен на Антимовския хан, и извиках, за да заглуша трясъка на колелетата:

- А какво стана Сарандовица, дядо Гено? Какво стана Антимовскня хан?

Дядо Гено тоя път не се усмихна и направи знак, който ме уплаши. Веднага той заопъва юздите на конете и аз помислих, че иска да спре, защото от шума на колата не може да говори. Но дядо Гено гледаше към гората, спря каруцата и каза:

- Ето го Киро, Киро Котомана. Той знай, той ще ни разправи. Киро, я ела тук!

На края на гората, закрит до пояса от драките, стоеше малко старче. Познах Киро. Два пъти повече беше остарял, два пъти повече беше отпаднал, невесел. Той дойде при нас, поздрави се с дяда Гена, поздрави и мене, но погледът му беше безразличен, чужд. Разбрах, че не ме позна.

- Къде ти са очите тебе, Киро! - скара му се дядо Гено. - Не познаваш ли кой е?

Киро втори път ме погледна, замига и изведнъж се ухили.

- А бе, даскале, ти ли си! Не можах да те позная. Гледам офицерин, де да знам, че си ти. Хайде добре дошел, даскале. У-у, и ти големец си станал!

Едвам сега ние се здрависахме, като стари приятели.

- Киро - каза дядо Гено, - даскалът иска да му разправиш за Василка, за хана.

Киро ме погледна, като че не вярваше, че аз нищо още не зная.

- Хай, даскале! Свърши се то. Няма я Сарандовица, няма го ханът. Останахме си като сирачета. Ако ханът стоеше, тука ли щеше да ме намериш? А то, страшна работа беше! Ще ти разправя. Как да не ти разправя, когато всичко го видях с очите си!

Дядо Гено поразпрегна конете, седнахме и трима под сянка.

- Лошо стана още щом се чу, че ще има война - започна Киро. - Доде в наше село румънска кавалерия, имаше един поручик, висок такъв, лош. Взеха да събират добитъка. Ти ме знаеш, че аз си походвам, ама си имам малко земица и момчетата ми добре си гледат работата. Две волчета имахме, от наш дамазлък бяха, младички, хубави като гълъби. Додоха да ги вземат. Гледам, син ми, големият, Иван, не му се дават, настръхнал, разтреперал се. "Тате, вика, ще грабна брадвата!" "Мълчи, думам му, мълчи, че ще ни утрепят." Какво ще правим, насреща стои ли се. Дадохме ги. Мъчно му беше на момчето, отиде при воловете и, добитък е, ама нали той ни храни - взе че ги целуна.Взеха ги; откараха ги.

Но, хайде да оставим туй, мъчно не мъчно за добитъка- и по-лошо има. И тогаз като сега пак пазех таз гора. Дохождам един ден, гледам: войска, много войска иде, антилерия, кавалерия, пешаци. Вървят направо през къра, отиват все към границата. След час-два гръмна топ. Тогаз се прекръстих и рекох; боже, дай сега кувет на българите.

Много войска премина. И като ги гледах колко са, думам си: не е шега таз работа, тез хора гърди ще дадат там, ще се опрат. А то, още същия ден надвечер започнаха да се връщат. И пак тъй пряко къра вървят, през баирите. Сега е лошо, рекох си и мислех да бягам ли, или да се крия в гората. А както стоях и гледах, някой ми извика. Обърнах се, войници, румънци. Де да ги видя кога са дошли. Ела, казаха, тука. Отидох. Ти, кай, знаеш ли къде е Антимовския хан? Как да не зная, рекох -- аз им поразбирам от езика. Хайде, казаха, да ни водиш там. Добре, тръгнахме. Не бяха много- десетина души бяха. И то да бяха истинска войска, а то от ония, дето карат колята, от обоза.

Вървим из пътя и аз си мисля: Василка не е глупава да стои в такова време, затворила е хана и се е прибрала в града. А като додохме, какво - хана отворен, Василка там. И барем да се запази, да се облече по-вехтичко, а то нагиздила се, засмяла се, като че не е воина, а сватба. Не иска да знае. Щом я видяха мока-ните, прехапаха си езика. Взеха да се споглеждат, да се подбутват.

Изпървом нищо нямаше. Ядаха, пиха, И бързаха много. А човек, кога бърза, скоро го хваща виното. Напиха се ония хора, взеха да се заглеждат у Василка, взеха да й подмятат думи. Гледам я аз, смигам й, правя й знак да се махне, да избяга. Не ме разбира, смее се. Зата, кога бог ще погуби някого, взема му най-напред ума. Бе, дъще, мисля си, сега ли намери време да печелиш пари, сега ли намери да се показваш, че си хубава!

- Чакай - рече дядо Гено. - Какво, ти искаш да речеш, че Василка максус се е нагиздила за тях, за моканите? - Не, не.. казвам туй. Ама чудно ми беше. После си помислих и си казах: тя зата такава си е, весела.

- После?

- После взе да става лошо - чувам ги какво си шепнат, разбирам какво се канят да правят. Къде е Калмука, помислих си. Той, дето никога не беше се мръднал от хана, къде е отишел? Тъкмо Василка донесе вино и се връщаше, един стана, повлече се подир нея и я улови за ръката. Тогаз я видях, че се разсърди, дръпна си ръката и го блъсна. После избяга зад тезгяха и се сви като котка. Наскачаха всички, спуснаха се към нея, тя. завика, изпищя. Отведнъж наспоред нея, из маазата - капака на маазата беше там - излезе Калмука. Брате, виждам го като сега! Като се изправи онзи голям човек, като погледна, държи брадва. Как гледаше, ти казвам, как: му бяха изопнати страните - помислих си: тъй гледат хората, кога ще мрат.

А те налитаха пак. Калмука погледна Василка, видя я, че плаче, па като изрева, като дигна брадвата и хрясна едного. Всички избягаха навън, избягах и аз.

Оня, когото Калмука беше съсякъл, ревеше. Спуснаха се едни да го събличат, а другите напълниха пушките, пристъпиха към вратата и зеха да пушкат. Пушкаха, пушкаха. Разтреперах се цял; боже, виках, що стана, избиха ги! Чувах как се чупят шишетата по тезгяха, ама далеч бях, не видях нищо. Най-после спряха да стрелят и влязаха вътре. Не стояха много, излязаха. Един започна да дърпа двете канати на вратата, да ги затваря. Тогаз погледнах и видях: пред тезгяха на земята лежи Калмука, до него Василка. Той с лицето си нагоре, тя с лицето си към земята.

Затвориха вратата, после се развикаха, забързаха. Гледам: дадоха огън на хана от четирите страни. Стара бина беше - запуши, запуши и пламна. Тогаз тръгнаха. Мръкнало се беше, повлякаха пак и мене...

Дядо Гено впрегна колата, тръгнахме.

Киро разправяше сега за себе си, как беше избягал в тъмнината в кукурузите, как се спасил. Аз не го слушах. Ето и хана - не хана, а мястото му. Нямаше голямата стара сграда, нищо не спираше погледа и полето се виждаше и отпред, и отзад. Самата местност като че беше се променила. Бяха останали само зидовете на оградата. И една купчина от камъни, от пръст, от недоизгорели греди, от керемиди. Дори и коприва беше започнало да никне между тях. Аз стоях като пред гроб.

Киро остави дяда Гена и дойде при мене. - Какво гледаш - каза. - Камъни и пепел. Туй е то всичкото, щото остана от Антимовскня хан